Единствена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #8
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-031-7
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Единствена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Джон Матю е изминал дълъг път, откакто е намерен да живее сред хората, когато неговата вампирска природа е била неизвестна както на него, така и на онези около него. Макар и допуснат да се сражава рамо до рамо с братята, никой не предполага каква е истинската му история — или истинската му самоличност. Всъщност завърнал се е падналият брат Дариъс, но в ново въплъщение и с много различна съдба. Когато една ожесточена лична вендета вкарва Джон в сърцето на войната, той ще трябва да призове както онова, което е сега, така и онова, което е бил, за да се изправи срещу абсолютното зло.
Хекс, симпат убиец, дълго се съпротивлява на привличането между нея и Джон Матю. След като е изгубила вече един любим в ноктите на лудостта, тя няма да позволи още един достоен мъж да стане жертва на объркания й живот. Но когато съдбата се намесва, двамата откриват, че любовта, също като съдбата, е неизбежна между сродните души.
Когато стигна до Джон, само кимна и отвори вратата на вестибюла. Двамата пристъпиха заедно навън в студената нощ. Въздухът ухаеше на чиста незамръзнала пръст. Парфюмът на пролетта. Ароматът на надеждата и новото начало.
Докато вървяха към бентлито, Джон вдъхна този мирис с пълни гърди и задържа въздуха в дробовете си, като си каза, че в тази нощ Хекс прави съвсем същото. Защото не беше погребана под земята.
В очите му запариха сълзи, всяка клетка в тялото му се изпълни с благодарност, а сърцето му ликуваше. Не можеше да повярва, че ще има късмета да я види… Боже, щеше да я види още веднъж. Щеше да погледне в металносивите й очи. Да… По дяволите, щеше да му е трудно да не я обгърне с ръце и да не я притиска до себе си чак до следващата сутрин. Или може би до следващата седмица.
Когато се качиха в колата, Рив запали двигателя, но не потегли. Само се взираше през предното стъкло в покритата с павета алея пред тях.
После попита тихо:
— Откога е това между вас двамата?
Джон извади малък бележник, който беше взел със себе си и написа: „От мига, в който я срещнах“.
Рив прочете бележката и се намръщи.
— Тя отвръща ли на чувствата ти?
Джон не сведе поглед, когато поклати глава. Нямаше смисъл да крие истината. Не и когато говореше със симпат.
Рив кимна.
— Това е толкова типично за нея. Дявол да го вземе… Добре, да действаме.
Двигателят изрева и те изчезнаха в нощта.
20.
Надеждата беше коварно чувство.
Две вечери по-късно Дариъс най-после прекрачи дома на семейството, чиято дъщеря беше отвлечена, и когато входната врата беше отворена пред него и Тормент, очите на догена бяха изпълнени с надежда. Трябваше да се признае, че изражението на иконома показваше огромно уважение и беше ясно, че според него в дома на господаря му пристигат спасители, а не обикновени смъртни.
Само времето и приумиците на съдбата щяха да покажат дали вярата му в тях беше основателна или напълно неуместна.
Дариъс и Тормент бяха отведени с готовност до кабинет с класическо обзавеждане, където един изискан господин се надигна от тапицирано с коприна кресло и с мъка се задържа да не залитне.
— Добре дошли, господа, благодаря ви за посещението — поздрави ги Сампсън и протегна двете си ръце, за да стисне дланта на Дариъс. — Съжалявам, че не приемах никого в продължение на две вечери, но скъпата ми шелан… — Гласът на мъжа замлъкна и в настъпилата тишина Дариъс отстъпи встрани.
— Нека ви представя придружителя си. Тормент, син на Харм.
Тормент се поклони ниско с ръка на сърцето и стана ясно, че притежаваше маниери, с каквито баща му не можеше да се похвали. Господарят на къщата отвърна, както подобаваше:
— Бихте ли желали да хапнете или да пийнете нещо?
Дариъс поклати глава и седна. Тормент застана прав до него, а той каза:
— Благодаря ви, но може би е по-добре да обсъдим случилото се в дома ви.
— Да, да, разбира се. Какво бихте искали да знаете?
— Всичко. Кажете ни… всичко.
— Дъщеря ми… Моят лъч светлина в мрака… — Мъжът извади носна кърпа. — Тя беше достойна и добродетелна. Не сте срещали по-грижовна девойка…
Макар и наясно, че вече са загубили две вечери, Дариъс даде на бащата малко време, в което да се потопи в спомени, преди да го насочи към основната тема на разговора.
— И в онази нощ, в онази ужасна нощ…
Дариъс се възползва от паузата.
— Какво се случи тук в къщата?
Мъжът кимна и попи леко очите си.
— Събуди се от съня си с леко чувство на дискомфорт и я посъветвахме да остане в стаята си, защото бяхме загрижени за здравето й. Занесоха й храна в полунощ и после още веднъж точно преди изгрева. Именно тогава е била видяна за последно. Покоите й за през нощта са на горния етаж, но също като останалата част от семейството има стая и под земята. Често предпочиташе да не се мести долу за през деня заедно с нас, но тъй като имахме връзка с нея, благодарение на вътрешни коридори, решихме, че е в безопасност. — В този момент мъжът издаде сподавен стон. — Как ми се иска да бях настоял. — Дариъс разбираше отлично, че съжалява за решението си.