Единствена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #8
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-031-7
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Единствена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Джон Матю е изминал дълъг път, откакто е намерен да живее сред хората, когато неговата вампирска природа е била неизвестна както на него, така и на онези около него. Макар и допуснат да се сражава рамо до рамо с братята, никой не предполага каква е истинската му история — или истинската му самоличност. Всъщност завърнал се е падналият брат Дариъс, но в ново въплъщение и с много различна съдба. Когато една ожесточена лична вендета вкарва Джон в сърцето на войната, той ще трябва да призове както онова, което е сега, така и онова, което е бил, за да се изправи срещу абсолютното зло.
Хекс, симпат убиец, дълго се съпротивлява на привличането между нея и Джон Матю. След като е изгубила вече един любим в ноктите на лудостта, тя няма да позволи още един достоен мъж да стане жертва на объркания й живот. Но когато съдбата се намесва, двамата откриват, че любовта, също като съдбата, е неизбежна между сродните души.
— Ще открием дъщеря ви. По един или друг начин ще я намерим. Ще ни позволите ли да отидем в спалнята й?
— Моля, направете го. — Мъжът кимна към догена и той се приближи към тях. — За Сайлъс ще е удоволствие да ви придружи. Аз… предпочитам да изчакам тук.
— Разбира се.
Дариъс се изправи, а бащата се протегна и стисна ръката му.
— Може ли да разменим две думи? Насаме.
Дариъс кимна мълчаливо и след като Тормент и догенът напуснаха помещението, господарят на къщата се строполи обратно в креслото си.
— Истината е… Дъщеря ми беше жена на честта. Целомъдрена. Недокосвана от…
В последвалата дълга пауза Дариъс разбра отлично каква бе причината за тревогите на мъжа. Ако не върнеха дъщеря му девствена, честта й, както и тази на семейството, щяха да пострадат.
— Не мога да говоря за това пред скъпата ми шелан — продължи мъжът. — Но дъщеря ни… Ако е била опетнена… Може би е по-добре да остане…
Дариъс присви очи.
— Бихте предпочели да не бъде открита?
От светлите очи на събеседника му бликнаха сълзи.
— Аз… — Изведнъж мъжът поклати глава. — Не… Не. Искам я обратно. Без значение от последствията, без значение от състоянието й… Разбира се, че искам дъщеря си обратно.
Дариъс не беше склонен да му предложи утеха… заради факта, че през ума му дори бе минала мисълта да обърне гръб на детето си.
— Сега бих искал да отида в стаята й — рече той.
Господарят на къщата щракна с пръсти и догенът пристъпи обратно в кабинета.
— Насам, господине.
Докато вървяха през къщата заедно с Тормент, Дариъс оглеждаше укрепените прозорци и врати. Навсякъде имаше стомана, която или покриваше стъклата на прозорците, или подсилваше масивните дъбови дъски. Би било трудно да се влезе в къщата без покана…
И той беше готов да се обзаложи, че същото важеше за всички стаи на втория и третия етаж, както и за помещенията на прислугата.
Не пропусна да забележи и всяка картина, килим или ценна вещ, покрай които минаваха. Това семейство имаше високи позиции в глимерата с натъпканите си с пари ракли и добрия си произход. Така че изчезването на необвързаната им дъщеря не само разбиваше сърцата им. Момичето беше ценна стока. Жена на подходяща за обвързване възраст с такъв произход представляваше истинско съкровище… С всичкия си социален и финансов статус.
Но това не беше всичко. При наличието на такива качества важеше и обратното. Ако името на такава дъщеря бъдеше съсипано, било то заради факти или слухове, това би оставило петно върху семейството и щяха да минат поколения, преди то да започне да избледнява. Господарят на този дом без съмнение обичаше дъщеря си искрено, но бремето на всичко случващо се рушеше тази любов.
Дариъс вярваше, че за бащата беше по-добре тя да се върне у дома в ковчег, отколкото опетнена. Второто беше проклятие, а първото — трагедия, която би им донесла съчувствие. Дариъс мразеше глимерата. Наистина я мразеше.
— Това са нейните лични покои — заяви догенът и отвори вратата със замах.
Тормент пристъпи в осветената от свещи стая, а Дариъс попита:
— Почиствано ли е? Разтребвано ли е от изчезването й насам?
— Разбира се.
— Моля те, остави ни.
Догенът се поклони ниско и изчезна. Тормент закрачи наоколо, като оглеждаше копринените завеси и елегантно оформения кът за сядане. В един ъгъл имаше лютня, в друг — недовършена изящна везба. Върху рафтовете спретнато бяха подредени книги от човешки автори наред със свитъци на Древния език.
Първото нещо, което се набиваше на очи, беше, че нямаше нито един предмет, който да не е на мястото си. Но дали винаги беше така или се дължеше на разчистването след изчезването й, нямаше как да разберат.
— Недей да докосваш нищо — обърна се Дариъс към момчето.
— Разбира се.
Дариъс влезе във великолепната спалня. Завесите бяха изработени от плътна тежка дамаска, която не би допуснала вътре да проникне и един слънчев лъч. Балдахинът на леглото беше изработен от същата материя.