Единствена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #8
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-031-7
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Единствена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Джон Матю е изминал дълъг път, откакто е намерен да живее сред хората, когато неговата вампирска природа е била неизвестна както на него, така и на онези около него. Макар и допуснат да се сражава рамо до рамо с братята, никой не предполага каква е истинската му история — или истинската му самоличност. Всъщност завърнал се е падналият брат Дариъс, но в ново въплъщение и с много различна съдба. Когато една ожесточена лична вендета вкарва Джон в сърцето на войната, той ще трябва да призове както онова, което е сега, така и онова, което е бил, за да се изправи срещу абсолютното зло.
Хекс, симпат убиец, дълго се съпротивлява на привличането между нея и Джон Матю. След като е изгубила вече един любим в ноктите на лудостта, тя няма да позволи още един достоен мъж да стане жертва на объркания й живот. Но когато съдбата се намесва, двамата откриват, че любовта, също като съдбата, е неизбежна между сродните души.
Отиде до гардероба и отвори покритите с дърворезба врати. Вътре една до друга висяха прекрасни бални рокли с цвят на сапфир, рубин, цитрин и изумруд и представляваха прекрасна гледка. Имаше една-единствена празна закачалка, сякаш от нея бе взета дрехата, избрана за вечерта.
Върху тоалетката имаше четка за коса и различни бурканчета с кремове, ароматни масла и пудри. Всички бяха подредени в спретнати редици.
Дариъс отвори едно чекмедже… И изруга тихо. Кутии с бижута. Кожени кутии с бижута. Той взе една, отключи златната закопчалка и вдигна капака. На светлината на свещите заблестяха диаманти. Дариъс върна кутията при останалите, а Тормент се спря при вратата с очи, приковани в килима на червени, оранжеви и жълти шарки.
Леката руменина по лицето на момчето натъжи Дариъс по някаква причина.
— Досега не си ли влизал в будоар на дама?
Тормент почервеня още повече.
— Не, господине.
Дариъс направи жест с ръка.
— Е, тук сме по работа. По-добре да оставиш настрана свенливостта си.
Тормент прочисти гърлото си.
— Да. Разбира се.
Дариъс отиде до двата френски прозореца. Отваряха се към терасата и той излезе на нея с Тормент плътно зад себе си.
— Между дърветата се вижда надалеч — промърмори момчето, докато се разхождаха на балкона.
Наистина се виждаше. Сред преплетените голи клони се очертаваше друго имение. Огромната къща не отстъпваше на тази, в която се намираха, нито по размери, нито по елегантност. По кулите й имаше прекрасно изработени метални елементи, а паркът наоколо беше отлично поддържан… Но доколкото Дариъс беше наясно, имението не беше обитавано от вампири.
Той се обърна и обходи цялата тераса, като прегледа всички прозорци и врати, както и всички дръжки, панти и ключалки. Нямаше никаква следа от взлом и като се имаше предвид колко беше студено, тя едва ли беше държала широко отворено. Което означаваше, че или беше тръгнала по своя собствена воля… или беше пуснала онзи, който я бе отвел. Стига проникването да беше станало именно тук.
Но достъпът нямаше чак такова значение. По-важно беше как са излезли. Имаше малка вероятност похитителят да я е извлякъл навън, минавайки през цялата къща. Със сигурност я беше извел по тъмно, защото в противен случай щеше да се превърне в пепел, но пък в нощните часове наоколо винаги имаше някой.
Не, помисли си Дариъс. Трябва да са излезли през тези помещения. Тормент заговори:
— Нищо не е повредено или разместено нито навън, нито вътре. Няма драскотини или следи по стените, което значи…
— Може да е пуснала извършителя, без да протестира особено.
Дариъс влезе обратно в спалнята и взе четката за коса. Между гъстите й ресни имаше фини руси коси. Което не беше изненада, тъй като и двамата родители бяха руси.
Въпросът беше какво би накарало жена с нейното положение да побегне от семейния дом малко преди изгрев, без да остави и следа… И без да вземе нищо със себе си.
Хрумна му само един отговор: мъж.
Не беше задължително бащите да знаят всичко за живота на дъщерите си, нали така? Дариъс се загледа навън в нощта, като проследяваше с очи околните земи и дърветата по тях… И съседното имение. Търсеше следи. Следи за разгадаването на мистерията. Отговорът, търсен от него, беше някъде тук. Той само трябваше да навърже информацията.
— Накъде? — попита Тормент.
— Ще поговорим с прислугата. Насаме.
Обикновено в къщи като тази догените не биха и помислили да говорят за нещо, което не им влиза в работата. Но обстоятелствата не бяха какви да е и беше напълно възможно жалостта и съчувствието към горкото момиче да надделеят над сдържаността на прислугата. А понякога те знаеха неща, неизвестни на господарите им. Дариъс се обърна и се запъти към вратата.
— Сега ще се изгубим.
— Да се изгубим?
Излязоха едновременно в коридора и Дариъс погледна в двете посоки.
— Да. Насам.