Неизбежно правосъдие

Карл Грифин работеше самостоятелно в друга посока.

Знаеше, че нищо няма да измъкне за О’Тул, Мюлън, Макей, Ший — ирландците си пазеха хората.

Отначало му хрумна да се обади в спешните отделения на околните болници, но още първите два опита го отказаха. С тези безредици в града, болниците бяха по-претъпкани от фоайето на Палатата и никой от лекарите и сестрите нямаше дори нищожно желание или време да му помогне.

Затова се зае методично, упорито, разпънал картата на града, разтворил телефонния указател, да звъни във всеки частен лекарски кабинет в радиус три километра от „Пещерата“. Обясняваше, че е инспектор от отдел „Убийства“ и всеки път питаше дали през последните три дни в кабинета са виждали нещо, имащо дори далечна прилика с рана от нож.

Процесуалният кодекс не защитаваше регистрационните книги на лекарите при криминални разследвания. В някои случаи — например, при огнестрелни рани или сексуално насилие — лекарите дори бяха длъжни да съобщят на властите.

Вече довършваше сандвича с пармезанско сирене и сини домати. Грифин бе разположил месестото си туловище зад бюрото в отдела. Крепеше подметките си върху плота и навъсено зяпаше новия затвор отсреща, само с ивица синьо отгоре, достъпна за погледа му през прозореца. Беше стигнал до буква Е. Оставаха му още пет страници.

Карл Грифин така разбираше полицейската работа — стъпка по стъпка, без да чакаш вдъхновението, бъхтиш постепенно и ако си разровил навсякъде, понякога улучваш десетката. Поколеба се дали да не започне отзад напред, за разнообразие. Но беше уверен, че както става винаги, пропусне ли някой с Е, ще се оплеска, затова набра номера на „доктор Епс“.

Авторките на книги по добри обноски непременно биха се възмутили от последния залък, който натика в устата си. Слушалката писукаше до ухото му и когато отсреща някой вдигна, Грифин бе принуден да преглътне, без да дъвче. За миг помисли, че е настъпил краят.

— Ало? — повтори гласът.

Пак преглътна — спасение! — и се прокашля. Оказа се, че и доктор Епс похапвала в приемната си, изслуша го безмълвно, докато изстрелваше втръсналите обяснения.

— От кой ден досега? — попита тя.

— От вторник вечерта.

— Един момент.

Грифин бе обзет от въодушевление, че устоя на съблазънта да почне отзад напред. Отново чу гласа й.

— В сряда сутринта се наложи да зашия едно доста зле срязано ахилесово сухожилие. Младежът твърдеше, че се спънал и паднал върху лопатата, докато прекопавал задния двор. Уж случайност, но не мисля, че раната беше от лопата… — Грифин чакаше търпеливо. — Приличаше на порезна рана от наточено острие.

— Ясно. Споменахте ли това пред него?

— Да, попитах го. Но той пак каза, че било лопата. Съвсем нова, затова била остра като бръснач. Дори не се смути и приех, че е възможно. Закърпих му сухожилието.

— На колко години беше мъжът?

— Момент. Колин Девлин, на двайсет и четири години. Да ви продиктувам ли адреса?