Неизбежно правосъдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Неизбежно правосъдие». Краткое содержание книги:
Навсякъде в къщата щорите бяха спуснати. В черен тоалет, подходящ за тези печални часове, Лорета седеше до своето бюро от вишнево дърво и гледаше навън към „Президио“, доскорошната военна база, превърната в национален парк.
Бившата военноморска станция „Хънтърс Пойнт“, последното парче първокласна недвижимост в Сан Франциско, от което държавата се бе отказала наскоро. И докато чакаше Ейб Глицки, Лорета се обади на още места във Вашингтон. Тази идея я занимаваше от месеци, но тя търпеливо изчакваше да узрее, за да я задвижи. Моментът бе настъпил. Както и да завършеше тази криза, преливаше от увереност, че така ще привлече почти всеки глас на чернокожите в районите около залива. В края на краищата, имаше нужда от своите избиратели, за да им бъде полезна на свой ред в Конгреса.
Той пристигна с поредния ненабиващ се в очи плимут, зави по алеята и спря пред входа. Обади се малко изнервено четвърт час преди това, от Палатата, и тя го очакваше, гледаше колата, после мъжът излезе, изпъна гръб, забеляза я зад прозореца и си позволи лека усмивка.
— Никак не ми се иска да спорим.
Този час отлетя неусетно.
Вече облечен, Глицки седеше до масата в нишата, с голяма чаша чай пред себе си. Лорета, по черна блуза и пола, седеше на плота, отделящ нишата от кухнята и поклащаше босите си крака.
— Не е нужно непременно да спорим, ако мненията ни се различават.
— Би трябвало да погледаш заседанията на Сената. Двете неща вървят ръка за ръка.
— Но не и сега.
— Добре, не и сега. — Тя се смъкна от плота и придърпа стол до неговия. — Не ми се иска да се препираме, бива ли?
Беше съвсем близо до него и той се учуди — изглеждаше едва ли не смутена, боеше се да го докосне, когато огънят в двамата позатихна за малко. И това му донесе чудато чувство на облекчение. Не знаеше защо, но точно в тази минута една небрежно протегната ръка би му се сторила обмислен жест, за да постигне Лорета своето. А не искаше тя да прибягва до такива номера. Не искаше дори да я подозира, че е способна да го направи.
Но толкова близо до нея, сам той изпита нужда да я докосне. Леко хвана ръката й.
— Лорета, моите грижи са различни от твоите, само това исках да ти напомня. Ти се занимаваш с политика. Знам, знам, стремиш се да правиш добро, каза ми. Но моята работа е да разследвам убийства. Искам да открия кой уби Артър Уейд.
Гласът й беше тих и спокоен:
— Ейб, вече знаем. Имаме и снимки.
— Не отричам, че Кевин Ший…
— Значи би могъл да се примириш, че използваме това…
— Но знаем също, че е имало и други. Даже не сме сигурни дали Ший е бил подстрекателят, нито какво е правил там.
— Според мен е ясно, че е направил предостатъчно. — Глицки замълча. — Ейб, чуй ме. Ако помислиш, няма ли и ти да видиш, че има смисъл? Забрави за полицейските правила. Сам каза, че се занимавам с политика, а това се превърна в политически въпрос. Опитваме се донякъде да възвърнем чувството за единство, да накараме хората да търсят изход и едва ли има значение какъв точно ще е той. Важното е да стане. Да спрем това, преди да е съсипало града. И преди да е плъзнало из страната.
Глицки преглътна чая.
— И сериозно се надяваш, че като арестуваме Кевин Ший?…
— Да, дори и да послужи само като символ.
Глицки се взря в очите й, убеден, че е видял най-важното — Лорета поне вярваше в това, което казваше.
— Ами Джеръм?
Тя въздъхна.
— Може би е нечакана сполука, ако правилно насочим събитията.
— Нищо не разбирам от такива игри…
— Джеръм ще укроти разгневените бели, а Кевин ще успокои нашите освирепели братя и сестри…
— За мен са полубратя и полусестри — отбеляза Глицки, — ако трябва да бъдем точни.
— И една капчица кръв стига — увери го тя.
— Това пък какво беше?
— Ейб, това е основният закон на нашата страна. Една капчица негърска кръв — и ти си негър.
— Щом казваш…
Не искаше да й възразява, не искаше да спорят. Пръстите му се плъзгаха по ръката й, Лорета се наведе и целуна дланта му.
— Знаеш ли — изрече той, — при хората, с които се занимаваш, може и да е различно, но аз не мисля за цвета на кожата си през цялото време, нито пък накъде ние отиваме като народ… По-скоро ми е тревожно за всеки, какъвто и да е…
— Всички заедно се плъзгаме надолу, нещо такова, а?
— И то бързичко. Започнем ли да си втълпяваме кого сме длъжни да мразим, нищо няма да стане по-добро.
— Олеле, Ейб Глицки, значи в тази твоя стара душа още се крие идеалист?
Той неволно се засмя… смяташе се за доста очукан от живота скептик. Тя се притисна в него.