Подводни течения

— О, боже! — Госпожа Левит хълцаше.

— Мам? — Джъстин Левит питаше с променен глас, и като отвори напълно очи, се огледа и с озадачен и изумен поглед се втренчи в Дафи.

Тя го помоли да затвори очи отново и когато той направи това, тя започна да го извежда бавно от хипнотичното състояние. Очевидно беше, че го изпусна като позволи да чуе гласа на майка си и вече нямаше смисъл да го връща в първоначалното състояние.

Болд спря касетофона и сложи касетата в джоба си. Дафи го погледна и му показа, че трябва да оставят Джъстин на неговата майка.

— Аз не би трябвало да я оставям при него, но той е малолетен и не съм съвсем сигурна в законите против насилието. Ние бяхме просто щастливи да получим съгласието й въобще — поясни Дафи веднага щом останаха само с Болд.

— Вие действахте много добре.

— Можехме да постигнем и повече.

— Бих искал да опитам пак.

— Но не днес. Нищо хубаво не би се получило днес.

— Вие изглеждате уморена.

— Това е изтощително. Странно чувство, нали? Той беше под хипноза, а всички ние седяхме и гледахме.

Той кимна.

— Аз също го почувствах. Да! Добра работа, Дафи! Трябва да опитаме пак по-скоро.

Тя повдигна рамене и каза с известна доза фатализъм:

— Случи се сега, защото е трябвало да се случи.

Болд я погледна особено. Мразеше моменти като този.

— Истината, Лу, е, че тази мисъл ми дойде още миналата седмица, когато бяхте при мен и ме попитахте за евентуален разпит на момчето. Тогава си помислих, че можем да опитаме с лека хипноза. Но пациентът трябва да има желание за това, иначе методът не работи. Това, което направих, им внуши чувството за сигурност. Това не можеше да стане по рано. Той трябваше да бъде готов, в противен случай нищо нямаше да се получи.