Небесни псета
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Небесни псета». Краткое содержание книги:
— Да не сте сбъркали мястото, приятелю? — попита ме той.
Беше се втренчил в моравата синина под брадичката ми. Слава богу, нямаше как да ми види краката.
— Тук е Спейго, нали? — направих се аз на ударен.
На онзи това не му се стори особено забавно.
— Не се притеснявай — рекох му. — Аз съм личният треньор на Дани Девито.
— А, така ли? — рече барманът. Това вече го задоволи. — Имате ужасна цицина.
— Нараних се, докато играехме поло — кимнах аз.
Онзи съвсем се обърка.
— Ралф Лорън? — попита ме.
— Да — казах му. — Те с Дани тренират заедно. Мен ако питате, са си добичета.
Барманът кимна, като че ли това обясняваше всичко. Всъщност може би и го обясняваше в света на „Самиздат“, където сякаш гледаш отвъд огледалото.
— Какво да ви налея?
Сетих се, че от сутринта съм изгълтал цели четири хапа кодеин, и реших да ти поръчам минерална вода „Перие“ със зелен лимон.
— Бърбън с лед — рекох и оставих върху плота десетачка.
Барманът ми наля бърбъна и прибра десетачката. Не ми върна никакво ресто.
Пустите му спомени!
Въпреки че барът беше тесен и някак схлупен — така де, нали е за простолюдието! — „Самиздат“ беше огромен, сякаш в началото помещенията са били използвани за мебелен магазин или за летищен хангар. Остъкленият таван в ресторанта беше невероятно висок и създаваше впечатление за простор, засилвано от светлата, водниста цветова гама. Масите бяха големи, бяха малко и бяха разположени доста далеч една от друга, келнерите бяха високи, бяха много и приличаха на тевтонци. Главният готвач се бе прочул с новаторството си, смесвайки мексиканската и тайландската кухня. Чак ми се повдигаше, като си представех печения бамбук с костенурка, но при всички положения такива специалитети не ми бяха по джоба. Пък и напоследък „Самиздат“ бе толкова моден, че преспокойно можеха да сервират хрупкави говна, запечени с пикантни сополи.
Надвесих се над перилата, отделящи бара от ресторанта, но пак не видях Рипън. Заведението се беше напълнило за нула време и бе останала само една свободна маса. Беше на нисък подиум, осветен от две-три вградени в тавана лампи. От него цялото заведение се виждаше като на длан и масата не можеше да остане незабелязана от никое кътче в помещението. Сто на сто беше запазена за Рипън.
— Търсите ли някого?
Барманът се беше върнал и пак ме гледаше под око. Седнах на високия стол и му махнах да повтори поръчката. Онзи не се помръдна.
— Дани трябваше да е тук с Джак Рипън — поясних аз. — Знаеш ли кога точно идва да обядва?
Барманът ме изгледа така, сякаш го бях попитал знае ли какво на цвят е небето. Кръстоса ръце и издаде устни.
— Господин Рипън идва точно в дванайсет и десет.
— Виж ти! — възкликнах аз и стоварих длан върху плота. — А онзи гъз Дани Девито твърдеше, че идвал в единайсет и петдесет и пет! Човек на никого да няма вяра!
Барманът продължи да ме гледа кръвнишки, накрая обаче се умори и отиде да ми напълни чашата. В бездънния му нацистки джоб потъна поредната десетачка.
Точно когато големият часовник в „Самиздат“ — циферблатът представляваше снимка на Михаил Горбачов, а секундите биваха отброявани от моравото му рождено петно, което току мигаше — удари дванайсет и десет, в заведението тържествено влязоха Джак Рипън и антуражът му. Негово Изкормвачество беше съпровождан от две налети като бичета мутри с тъмни очила и вероятно бе човекът, облечен най̀ не по модата в заведението. Беше по най-обикновени памучни панталони в защитен цвят и червен пуловер с висока яка с емблемата на „Усмихнатото хлапе“, извезана там, където би трябвало да е крокодилчето. Изкормвача прехвърляше пътем някакви бумаги — нито веднъж не погледна към ресторанта и масата, която го чакаше. Точно като в град в Дивия запад по пладне, всички в помещението застинаха — някои, както бяха вдигнали вилиците с храната — и зяпнаха как Изкормвача върви към трона си. Той седна, без да сваля очи от бумагите, без дори да поглежда оберкелнера, който сложи чаша бистра течност в протегнатата му ръка.
Подобно на всички останали, и аз се бях прехласнал дотолкова по Изкормвача, че изобщо не обърнах внимание на свитата му, която вървеше зад него. Отляво седна невероятно красива млада жена, която помнех бегло от някой сериал, с гръб към мен пък се разположи някакъв мъж, чието лице не видях — всъщност май пропуснах да спомена и че сериалната сладурана беше облечена в бяла копринена блуза, под която не носеше сутиен. Цял орляк келнери начаса се разприпкаха и започнаха да им носят чинии, макар и никой от групата да не бе получил листа с менюто. Когато накрая вдигна глава, Рипън погледна право към мен, но както и би могло да се очаква, не ме позна, та отклони очи към ресторанта, но и той явно не му се стори достоен за вниманието му.