Триумфът на кралицата [bg]

И двамата с Люк носехме малко букетче билки в джобовете на късите си връхни дрехи. Картие беше избрал именно това растение, тъй като бе леснозапалимо и веднъж подпалено, изпускаше сини искри. На мъжете щеше да им е трудно да не го забележат, ако се наложеше да го запалим на улицата.

Устоях на порива да хвърля поглед назад към каретата, знаейки, че баща ми и Картие наблюдават влизането ми. Люк ме хвана под ръка в знак на солидарност и влязохме в кръчмата, както човек влиза в тъмно тинесто езеро.

Мястото бе слабо осветено, въздухът вонеше на немити мъже и разлят евтин ейл. Из помещението бяха пръснати разнородни маси: около тях бяха събрани мъже, които играеха карти и бавно отпиваха от халби. Бях една от малкото жени в помещението и седнах до Люк на една отдалечена маса, като положих неспокойно ръце върху лепкавия плот на масата, а после ги преместих в скута си.

Бяхме привлекли погледи: мястото ни не беше тук и имахме подозрителен вид с все още смъкнатите над лицата ни качулки.

— Свали си качулката — прошепнах му, като се осмелих да дръпна моята назад и да открия лицето си. Бях положила усилие да очертая очите си с антимон и да си сложа руж на бузите. Освен това бях предпочела да разплета косата си, да я оставя да се спусне над дясната страна на лицето ми.

Люк бавно последва примера ми и подпря брадичка на дланта си с полузатворени очи сякаш бе отегчен. Но видях как изучава всеки човек в онази кръчма.

Младо момиче ни донесе кисел ейл и аз се престорих, че го пия, обхождайки с поглед мястото. Зад тезгяха стоеше едър като мечка мъж, облегнат на полираното дърво, и ме гледаше с подозрение.

Върху вътрешната страна на китката му имаше тъмна татуировка. Сърцето ми прескочи един удар, когато разпознах в нея полумесеца.

Предположенията ми се бяха оказали правилни. Това беше бърлога на Гилрой. Но ако Деклан бе тук, къде щеше да бъде? Кръчмата представляваше едно голямо помещение само с една заоблена врата в дъното, водеща към помещение, за което предположих, че е избата.

Съдържателят на кръчмата ме хвана, че се взирам в задната врата. Обърна се и раздвижи леко пръсти във въздуха като в някакъв зловещ сигнал.

— Мисля, че е по-добре да си тръгваме — прошепнах на Люк.

— Мисля, че си права — прошепна в отговор брат ми точно когато висок, слаб и върлинест мъж с назъбен белег, пресичащ челото му, се приближи до нас.

— Домове? — попита мъжът, като опря юмруци на масата ни и пълните ни халби задрънчаха.

— Ланън — каза Люк без колебание. — Също като вас.

Очите на мъжа обходиха и двама ни, но се спряха върху мен:

— Не изглеждате като Ланън.

И двамата с Люк бяхме тъмнокоси. Но бях виждала хора от дома Ланън с всякакви цветове на косата, например Юън с неговите кестеняви кичури и Деклан със златистокафявата му коса.

— Само искахме по едно питие — казах и посегнах към ейла си, така че ръкавът ми да се повдигне съвсем леко нагоре по ръката. Връхчето на полумесеца ми се показа и погледът на мъжа се насочи към него, както куче поглежда кокал. — Но можем да си тръгнем, ако това искате.