Триумфът на кралицата [bg]

— Къде другаде те нарани? — попита тя, като изливаше вода върху раменете ми, за да отмие остатъците от сапун.

Посочих гърлото си. Изолда прокара върховете на пръстите си по него и болезнената, подобна на яйце буца, която бе притискала гласните ми струни, се смали, оставяйки гъделичкащо усещане в ларинкса ми.

— Благодаря, лейди — казах дрезгаво.

— Гласът ти ще бъде слаб няколко дни — отвърна Изолда, като ме измъкна от ваната и ме уви в кърпа. — Опитай се да не го използваш твърде много.

Трябваше да стисна зъби, да внимавам думите ми да са овладени и спокойни, но нямаше полза. Защото исках да ѝ кажа, че съм го открила, че Деклан бяга към защитени къщи точно както предвиждахме. Че се бях сблъскала лице в лице с Фехин.

Облякох си чиста долна риза и се покатерих в леглото, докато говорех за станалото, разказвайки ѝ всяка подробност, включително кодовото име Червения рог.

След това тя се умълча, проследявайки с пръсти шарките по завивката ми.

— Съжалявам — изхриптях. — Не биваше да се отклонявам от плана.

— Разбирам намеренията ти — отвърна Изолда, като ме погледна в очите. — Честно казано, щях да се изкуша да направя същото като теб. Но ако смятаме да хванем Деклан Ланън, трябва да сме предвидили всичко. Трябва да действаме сплотено. Изобщо не биваше да си сама в онази кръчма. Знам, че наредих на теб и Люк да останете въоръжени, но щеше да е по-добре, ако бяха отказали да ви пуснат да влезете. Изобщо не биваше да преследваш Деклан сама.

Приех укора ѝ с поруменели бузи и пълни с разкаяние очи. Единствената ми утеха беше мисълта за дълбоката рана, която бях нанесла на Фехин. Това беше единственото сведение, което можех да ѝ предложа сега.

— Докарах на Фехин трайно куцане. Не е зле да разпитате лекарите и лечителите наоколо, защото сигурно е отишъл право при някого от тях.

— Ще го направя. — Изолда се усмихна. Внезапно ми се стори изтощена и отслабнала и се запитах дали магията ѝ изцежда силите ѝ, дали като лекува другите, прави себе си слаба и уязвима.

На външната ми врата се почука и Журден се появи на прага ми, мрачен като буреносен облак. Разбрах, че няма как да се измъкна от него.

Погледът му бе остър и аз се отпуснах обратно на възглавниците си. Изолда се сбогува с мен, а аз ѝ благодарих, докато Журден зае мястото ѝ до мен: седна на ръба на леглото и дюшекът хлътна под тежестта му.

— Картие върна ли се? — попитах, мъчейки се да скрия треперенето в гласа си.

— Да.

И от резкия, сопнат тон на това да разбрах, че не са намерили Деклан. Наведох унило глава, докато той проговори отново.