Триумфът на кралицата [bg]

— Дай да видя — казах дрезгаво и посегнах към списъка ѝ.

Бяха изброени единайсет заведения и магазини: варираха от кръчми и златари до един месар. Всички до един произхождаха от дома Ланън, а четирима от тях се намираха в южния квартал на града, където ми се струваше, че е Деклан в момента. Сърцето ми започна да бие силно.

— На всички тези места им се е разминало с нелепо опрощаване на данъците — каза Бриена. — И смятам, че е защото са имали някакво споразумение с Гилрой.

Вдигнах поглед към нея, към Люк:

— Това е невероятно. Трябва да се срещнем с Изолда, да ѝ кажем какво сте открили вие двамата.

— Може би е най-добре да се срещнем с нея тук, за да можем да продължим да претърсваме архивите — предложи Бриена, изправи се и изпъшка. — Въпреки че съм гладна като вълк. Не знам още колко дълго мога да заговорнича без чай и храна.

— Защо двамата не разчистите масата, а аз ще поръчам да донесат някаква закуска? — каза Люк и се отправи към вратата. — И ще кажа на кралицата и татко да се срещнем тук.

— Много добре — каза Бриена, преди Люк да тръгне. Но остави разчистването на масата на мен, а самата тя се протегна и отиде да застане пред единствения прозорец в цялата стая — миниатюрен стъклен процеп. Слънчевата светлина улови ленения плат на долната ѝ риза и я освети. Когато я погледнах, забравих за списъка в ръцете си: забравих, че Деклан Ланън въобще съществува.

Мълчанието ми я накара да се обърне, да хвърли поглед към мен. И не знам какво изражение имаше на лицето ми, но тя дойде до мен и докосна косата ми.

— Добре ли си? — прошепна.

Върнах се към задачата си да събера книжата и документите и пръстите ѝ се отделиха от мен.

— Ще се оправя щом се справим с всичко това.

Тя продължи да ме гледа един миг, а после се пресегна през масата да помогне, и събра документите на купчина. Гласът ѝ почти се сля със звука от събирането на хартията, но я чух да казва:

— Ще ги намерим, Картие. Не губи надежда.

Въздъхнах: копнеех да имам нейния оптимизъм.

Облегнах се назад в стола си и я погледнах както стоеше пред мен. През дрехата ѝ още минаваше тънка нишка слънчева светлина и позлатяваше косата ѝ. Изглеждаше неземно, сякаш мястото ѝ не беше тук. Това ме накара да изпитам тъпа болка и сведох очи надолу към пода, където тя стоеше боса на камъните.

— Не ти ли е студено, Бриена? — прошепнах само за да мога да преглътна копнежите, които не смеех да изрека на глас.

Тя се усмихна развеселена:

— Да, сега, като го споменаваш. Нямах време да мисля за това преди.