Триумфът на кралицата [bg]

Следите от стъпките им не водеха към пристанището.

Спрях да вървя: ботушите ми затъваха в пясъка, приливът започваше да залива глезените ми.

— Ейдън! — повика ме Изолда. Чух я как тича към мен през надигащите се вълни.

Очите ми проследиха отпечатъците от стъпки до стената. А после нагоре, нагоре по варовика, където градът лежеше над нас и тъкмо се пробуждаше.

Изолда най-сетне стигна до мен задъхана, с разчорлена от вятъра коса.

— Какво има? Какво виждаш?

Не можех да ѝ отговоря… Не още. Умът ми гъмжеше от възможности и последвах следите от стъпки до стената: приливът вече нахлуваше тревожно бързо. Намерих пукнатина в скалата, за която да се хвана, а после още една. Започнах да се повдигам нагоре по стената: пръстите на ръцете и върховете на ботушите ми си проправяха със сила път в процепите и пукнатините.

Не смеех да се изскача по-високо, а се вкопчих в стената и се взрях нагоре към страховитата ѝ шир, гледайки как облаците се стрелкат през небето.

Беше ли възможно изобщо?

Пуснах се и скочих обратно на пясъка с болезнено разтърсване в глезените. Прегазих до мястото, където чакаха Изолда и нейните пазачи: Журден побърза да се върне при нас от пристанището.

— Проверих дневниците — каза Журден. — Никакви кораби не са заминали или пристигнали снощи, лейди.

— Не са заминали с кораб — заявих.

— Тогава къде са? — възрази Журден.

Погледнах назад към залива: пясъкът беше почти погълнат от прииждащия прилив.

— Теченията са ги изкарали някъде близо дотук. Деклан е извлякъл децата от водата до стената.

— Стената? — Журден я обходи бързо с поглед. Устата му увисна отворена. — Не може да говориш сериозно.

Но Изолда се взираше в мен, вярвайки на всяка моя дума.

И аз отново повдигнах очи, към небето, към град Лионес, към замъка, настанил се на върха на възвишението като спящ дракон.

Къде би те отвел баща ти, Юън?

Светлината се усилваше: досега Деклан сигурно вече беше намерил място, където да се скрие. Докато тъмнината му дадеше възможност да се придвижва незабелязан. Едничката ми надежда беше, че Юън някак ще измисли начин да бъде открит.

Вече съм Морган…

— Деклан е изкатерил стената с децата на гърба си — казах и погледнах Изолда в очите. — В града е.

Не се задържахме: забързахме обратно към замъка. Умът ми се разклоняваше в няколко посоки. Бях толкова разсеян, че не забелязах членовете на дома Халоран, застанали във вътрешния двор, докато едва не се сблъскахме с тях.

Лейди Халоран и Пиърс, изглежда, бяха потънали в разговор помежду си, докато дамата не ни зърна. Нямаше как да скрием, че сме бързали, че кралицата и аз все още бяхме наполовина подгизнали от търсенето по брега.