Триумфът на кралицата [bg]

— Да, разбира се, лейди Халоран — отвърна Изолда. — Бих могла да се срещна с Вас по някое време днес следобед, след срещата на съвета си. — Отново ме подканваше с намаляващо търпение и този път се раздвижих и ги оставих без нито дума.

Замъкът беше обезпокояващо тих. Във всеки ъгъл имаше пазачи в брони, но тишината — този опит да поддържаме реда и да скрием факта, че трима души от дома Ланън бяха избягали — се бе наслоила тежко във въздуха. В крайна сметка обаче това щеше да се разчуе и не бях сигурен как благородниците ще посрещнат новината. Нито пък бях сигурен как ще реагират поддръжниците на Ланън.

Това ме изпълваше с безпокойство, докато вървях към покоите на Журден, където бяхме оставили Бриена и Люк да разучават карти на града, проследявайки възможни маршрути за бягство, по които можеше да е поел Деклан. Вече ги нямаше там: стори ми се, че стаята е празна отдавна и затова отидох в стаите на Бриена, а после — в тези на Люк. Въпреки това не успях да ги открия и се върнах в коридора, като се отправих към трапезарията, мислейки си, че може би са отишли да хапнат.

На път за там се натъкнах на бащата на Изолда. Изглеждаше изтощен, под очите му имаше лилави сенки, а бялата му коса все още бе прибрана във вчерашните плитки. Знаех, че е надзиравал тайно търсене из замъка на Фехин, главния тъмничар, който сякаш се бе изпарил, и в сянката му стояха няколко стражи от охраната на замъка, в очакване на следващата му заповед.

Брейдън Кавана повдигна вежда към мен и видях изпълнения с надежда въпрос в изражението му: Намери ли ги?

Поклатих глава.

— Среща на съвета веднага. Опитвам се да открия хората от дома Маккуин.

— В хранилището за архиви са, един етаж надолу в източното крило.

Кимнах и всеки продължи по пътя си: Брейдън — да претърси складовете, аз — към хранилището за архиви. Намерих Люк и Бриена седнали до кръгла маса, с разтворени пред тях регистри, карти и книжа, сякаш бе паднал гъст сняг. Бриена беше още по долна риза, с измъкнала се от плитката коса, и записваше нещо, което Люк ѝ казваше.

При влизането ми двамата вдигнаха поглед: в очите им се четеше същата надежда — че съм дошъл да им съобщя добри новини. Затворих вратата и се приближих до тях и Бриена разчете изражението ми. Тя остави съкрушено перодръжката, а Люк прошепна настойчиво:

— Моля Ви, кажете ми, че сте ги намерили.

— Не. — Погледът ми се зарея отвъд тях към отворения сводест вход: проход, който водеше към складове, подредени като килийки на медена пита. Видях части от лавиците с архиви, гъсто отрупани със свитъци, томове и документи за данъци.

Бриена, отново, прочете мислите ми:

— Тази стая е безопасна.

— Сигурна ли си?

Тя спря очи върху мен:

— Да. Люк и аз сме единствените хора тук.

Издърпах един стол и седнах срещу тях, без да осъзнавам колко съм изтощен. Дадох си един миг да разтъркам лицето си с ръце: все още усещах по дланите си мириса на подземията — онази влажна тъмнина с дъх на плесен.