Затворена котка [bg]

— Днес сутринта.

Момичето я пипна по челото и установи, че няма температура.

— По-добре да беше донесла пиле. — Наведе се да я целуне.

Беше решена да разбере дали Сибила помни, или не същото като нея. Трябваше да се изправи срещу онова, което заплашваше да се превърне в травма. Беше толкова объркана, че не разбра как стигна до дома й.

Котката се разхождаше безцелно из градината и гонеше въображаема плячка. Като чу стъпки, размърда уши и вдигна поглед към фигурата, която се приближаваше. Проучи отново чертите на натрапницата, ровейки в котешката си памет. Големи очи, гъвкави движения, зеници, които се разширяваха или свиваха нетипично за човешко същество: такива бяха чертите, които животното разпозна у нея… Мелиса го откри в тревата — със замислен вид и нащрек. Почти сродна душа. И когато погледите им се срещнаха, разбра, че то знае. Връзката продължи само миг; достатъчно време котаракът да изръмжи и да се шмугне към вътрешността на къщата. Тя почука на вратата.

— Уморих се да ти звъня — оплака се Сибила веднага щом тя прекрачи прага. — Баба ти не ти ли предаде съобщенията ми?

— Да, но телефонът е ужасен. Могат да ни се обаждат, но не можем да набираме.

Влязоха в библиотеката.

— Размишлявах за онова, за което говорихме — каза жената. — Ще те науча да правиш енергиен щит.

— Какво е това?

— Защита. В случай че се наложи да отсъствам, ще се чувствам по-сигурна.

Но в очите на Мелиса се четеше още един въпрос.

— С този щит — продължи учителката й — силата, насочена срещу теб, ще се обърне срещу нападателя ти.

Веднага разбра, че не това е отговорът, който девойката търсеше, защото въпросът й беше друг.

— Помните ли предишните си животи?

Темата я изненада.

— Защо питаш?

— Отдавна искам да ви питам, но все забравям.

— Ами спомням си шест или седем.

— Кои по-точно?

— През четиринайсети век бях коняр. Живеех в помещения близо до кухнята на двореца и много добре си спомням конете. Бяха бели и огромни животни и ги тимарях всяка вечер. Живях и в Египет. Бях придворна дама или нещо такова, голямата ми любов беше един нубийски воин. Имах нещастен живот през единайсети век в древна Галия и друг — по-приятен — в Гърция по време на царуването на Перикъл.

— А някой живот в Атлантида?

Сибила сбърчи чело.

— Атлантида е легенда.

— Троя също е легенда, докато някой не открива руините й.

— Не помня нищо такова — отвърна, наблюдавайки ученичката си. — Какво ти се върти в главата?

— Нищо особено.

— Не ме лъжи.

— Добре… имах няколко видения, докато медитирах, и мисля, че се срещнахме в друг живот.

— В Атлантида?

— Не съм сигурна — отвърна уклончиво Мелиса. — Ако разбера нещо по-конкретно, ще ви кажа.