Приемане [bg]

Трошене на стъкло, строшено стъкло, идва от другата страна на стената, изследва навътре, приковава цялото му внимание. Ботуш? Обувка? Стъпало? Не. Нокти? Копита? Пипала? Перки? Потисна треперенето си. Можеше ли да стигне до ножа си? Не. Ако беше успял да го вземе навреме, ако ножът му беше свършил работа, нямаше да стане така, само дето, да, винаги щеше да бъде така. Пробив през границата, само дето тук нямаше граница. Всичко се движеше прекалено бавно, като пътуване, което означава нещо, а после изведнъж забърза. Твърде много. Като дъх, превърнал се в светлина, преминал от мъгла в лъч, устремен към хоризонта, без да го вземе със себе си. От другата страна на полуразрушената стена — нещо ново? Нещо старо? Но не и грешка. Дали беше останало нещо от онова, което бе открил в копието му? Защото познаваше тези очи.

Част от нещото го обгърна, притисна го към пода, докато той крещеше. Подобие на слънчево затъмнение в главата му, плътно, осезаемо затъмнение, изблъскващо собственото му намерение. Търсещо в ума му нещо съвсем друго, принуждаващо го да се обърне навътре и да види всичко, вложено там от Лаури — всичко ужасно и необратимо, за което вероятно бе помогнала и майка му. „Провери седалките за дребни монети“, беше казал дядо Джак… беше ли? Тежкото тяло на пистолета в ръцете му, жадният поглед на дядо му, но въпреки всичко дори този детски спомен изглеждаше замъглен като през дим, виещ се от цигарата на човек, застанал в сенките в дъното на дълга, затъмнена стая.

Тези хиляди очи го гледаха, разгадаваха го през огромно пространство, сякаш биологът съществуваше едновременно в другия край на вселената. Усещането, че го вижда, последвано от облекчение и пробождащо разочарование, когато се отдръпна и го изплю. Отхвърли го.

Чу се звук като от тежест, слизаща от небето, спускаща се към вълните, и отвратителното напрежение във въздуха намаля, неспокойната агония в костите му се уталожи и той се превърна просто в една мръсна, изхабена фигура, която плачеше на пода на един разрушен фар. Думи като „колатерални щети“, „ограничаване“ и „контраатаки“ разцъфваха като стари заклинания, действащи в други, далечни земи, но не и тук. Той отново държеше нещата под контрол, но контролът беше безсмислен. Скулптурите на баща му в задния двор падаха една след друга. Ходовете върху шахматната дъска през ония последни дни преди смъртта му. Натискът на фигурката между пръстите, докато я преместваше; празният въздух, когато я пуснеше.