Един от 100 [bg]

Изкачихме се по дървената стълба, Ейва заяви, че отива да почете книгата, която й бяха дали от „Анонимни алкохолици“. Хари седна на канапето, приведе се и прошепна:

— Има ли признаци на подобрение, Карс?

— Още е много рано, но тази вечер за пръв път заговори за заболяването си. Според Мечока това е добър признак. Какво те води в скромния ми дом, братко?

Той презрително изгледа чашата чай с лед, която му подадох.

— Имаш ли нещо по-силно?

— Алкохолът е на сигурно място в багажника на колата ми.

— Една чашка скоч ще ми дойде добре.

Колата ми беше паркирана под къщата. Взех бутилка „Гленливет“, течността избълбука — спомних си как претърсих автомобила на Ейва и намерих бутилката с водка. Чух скърцането на дъските в спалнята — гостенката ми крачеше напред-назад.

Имаше отлив, вълните тихо се плискаха на стотина метра от мен. Вслушвах се в стъпките на Ейва и се надявах да намери покой в скромния ми дом. С цялото си сърце желаех убежището ми да й помогне да намери покой, както помогна на мен.

През първата година в университета ми дойде до гуша да отговарям с лъжи на въпроса „Роднина ли си на…“, затова смених фамилията си от Брайдуел на Райдър по името на Албърт Пинкам Райдър — художник от 19 век, прочул се с картините си, на които са изобразени мъже в малки лодки сред бушуващ океан. Смяната на името беше само една от многобройните промени, с които целях да забравя незабравимия факт, че съм син на жесток садист и брат на убиец на пет жени.

Зарязах университета, записах се във флота, после поднових следването и сменях специалностите, както се сменят обувки, докато задълбах в психологията. През леглото ми премина върволица от гаджета. Непрекъснато сменях прическата си, колите, списанията, които четях. За една година пет пъти смених жилището си. Накрая избрах ново име.

Но всяка сутрин се събуждах същият.

Майка ми почина. Възнамерявах с част от наследените пари да си купя каравана, а с остатъка да преживявам криво-ляво. Когато спиш по дванайсет часа на ден, не са ти необходими Бог знае колко средства. Веднъж отидох на риболов и видях къщата. Огледах я внимателно — стълбовете в основата й бяха здрави, прозорците — големи, от терасата се разкриваше изглед към безбрежния океан. На вратата висеше табелка с надпис „Продава се“.

Непрекъснато мислех за къщата, дори я сънувах — понякога като постройка, друг път като рицар с шлем със забрало. След две седмици я купих, като си давах сметка, че трябва да си намеря работа, за да я поддържам. Спомних си думите на Хари, че от мен ще излезе добро ченге, и постъпих в полицията. Работата ме удовлетворяваше, освен това ми позволи за пръв път да видя онова, което години наред е било пред очите ми.

Само за няколко месеца разбрах, че нещастията, с които ежедневно се сблъсквах, са резултат от неспособността на хората да се откъснат от миналото си. Обидите прерастваха в свади, които завършваха със смъртоносни изстрели. Наркоманите неумолимо вървяха към гибелния си край, след всеки арест отново бързаха да посегнат към дрогата. Наблюдавах как проститутките безпомощно се вкопчваха в сводниците, които след време щяха да ги убият или да станат причина за смъртта им. „Не го правете — копнеех да извикам на хората, кривнали от правия път. — Спрете. Размислете. Съдбата ви може да бъде различна. Миналото е само низ от спомени, то не властва над вас. Променете се, преди да е станало прекалено късно.“