Един от 100 [bg]

Прочетох заключението от аутопсията на Фериър — струваше ми се, че чувах как Ейва диктува за протокола. „Забелязват се контузии по гърдите, предизвикани от силни удари преди смъртта и вероятно нанесени с маратонка или друга спортна обувка: два силни ритника, докато жертвата е лежала на земята…“

Опитах се да си представя сцената.

Полуголи младежи, напомнящи диваци от някакво племе, плувнали в пот, танцуват до забрава. Един се спъва в нещо, приятелите му избухват в смях, помагат му да стане, обсипват го с целувки и нежности. Обич, предизвикана от наркотика „екстази“. Встрани от танцуващите седи момче с възголяма брадичка и пие бира — явно се чувства не на място, изолирано от компанията. От мрака на гъстата гора излиза сянка и се плъзва към него. Шепне му, подава му нещо: „Ела, приятел, да си направим купон, бъди печен като другите…“

Препъват се между увивните стъбла на дините, заобикалят сношаваща се двойка и някакъв човек, който шепнешком обяснява на една диня кой е Бог. Сред младежите, обезумели от наркотици и гърмящата музика, Фериър и спътникът му остават незабелязани. Навлизат в гората, огънят, около който танцуват купонджиите, остава в далечината. Спътникът, който се движи зад Фериър, го потупва по рамото. Младежът се обръща, следва удар, от който главата му сякаш експлодира от болка, устата му се напълва с кръв. Пада по хълбок след гъстите храсталаци. Сянката носи джобно фенерче, и рапидограф, в пазвата си е скрила остър нож. Запретва ризата на Фериър, смъква панталона му, подготвя се да пише…

Татуировка!!!

Почти под пъпа. Цветовете — син, червен, зелен — се открояват върху розовата плът, загрозяват иначе съвършеното тяло. Грешка, фатална грешка! Трудът му е отишъл на вятъра.

Убиецът побеснява от гняв, два пъти изритва младежа, смазва главата му с камък и го оставя да умре; спомените се изцеждат като кръв от мозъка на жертвата, докато остава само първичният инстинкт — като болно животно гълта пръст, за да се излекува…

Събрах снимките и другите документи, занесох папките на Вира. Тръгнах си, но изведнъж се обърнах и щракнах с пръсти:

— За малко щях да забравя — трябва ми графикът за аутопсиите, които са били направени през май.

Вира намести очилата си:

— Документацията се съхъанява в каатотеката в кабинета на доктор Пелтиъъ. Само тя има ключ.

Свих рамене:

— Не е спешно. Ще го прегледам следващия път.

На излизане минах край кабинета на Клеър. Вратата беше отворена, надникнах вътре — знаех, че я няма, но исках да почувствам присъствието на жената, от която се възхищавах и която мислех, че познавам.