Един от 100 [bg]

Облегнах се на перилото, загледах се в брега. Изведнъж ми се стори, че слънцето грее едновременно от всички посоки, сенките бяха изчезнали. Океанът приличаше на безкраен зелен килим, пясъкът на брега бе ослепително бял. Обърнах се към Ейва и Хари, забелязах тревогата им, вдигнах палец, за да им покажа, че всичко е наред. Против волята ми устните ми се разтегнаха в усмивка. Отново притиснах телефона до ухото си:

— Едва не ме заблуди, Джереми. Интонацията и ритъмът са съвършени. Само че сгреши името на доктор Проуз.

Мълчание.

— Тя нарича себе си Ванджи. Винаги Ванджи, никога Еванджелин.

Напрегнах слуха си, затиснах с длан ухото си, за да заглуша шума на вълните и вятъра, който развяваше косата ми, заслушах се в тишината от другата страна на линията. За частица от секундата вятърът стихна, вълните замряха, преди да се плиснат в брега и да се върнат обратно. Затворих очи, чух дишане, близко като кръвта във вените ми, далечно като пропилените години — задъханото дишане на изплашено дете, изоставено само в мрака. Чух се да казвам:

— Обичам те, братко.

После прекъснах връзката с миналото. Поне за този ден.

И се обърнах да прегърна настоящето.