Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
Валентин запретва високо ръкавите си и се заглежда в един дълъг, назъбен белег от зараснала рана. В 1917 година, през войната, той спаси живота на Едуард. Едуард, който беше подофицер в една готварница, неочаквано бе сменен и изпратен на фронта. Още в първите дни, когато бе на разузнаване в ничия земя, този слон беше улучен от куршум в глезена и веднага след това от втори, при което загубил много кръв. Валентин го намерил, превързал го и го довлече обратно в окопа. При това сам той беше ранен в ръката от шрапнел. Но спаси живота на Едуард, на когото иначе е щяла да изтече кръвта. В изблик на благодарност Едуард предложи тогава на Валентин цял живот да яде и пие във „Валхала“ каквото иска. В знак на съгласие Валентин му подаде лявата си, неранена ръка. Георг Крол и аз бяхме свидетели.
През 1917 година всичко изглеждаше все още безопасно. Верденбрюк беше далеч, войната близо, и кой можеше да знае дали Валентин и Едуард ще се върнат някога пак във „Валхала“? Но те се върнаха; Валентин — след като беше ранен още два пъти, а Едуард — тлъст и заоблен, като заел отново старото си място кашавар. В началото Едуард действително беше благодарен и черпеше Валентин когато го посещаваше — понякога дори с немско шампанско, което вече не се пенеше. Но годините извършиха своето; Валентин се установи също във Верденбрюк. По-рано живееше в друг град; сега се настани в една малка стаичка близо до „Валхала“ и се явяваше точно навреме за закуска, обед и вечеря при Едуард, който скоро се разкая горчиво за своето лекомислено обещание. Валентин обичаше да си хапва добре, най-вече защото сега нямаше никакви грижи. Едуард може би щеше да се примири с яденето; но Валентин и пиеше, и с течение на времето се извъди голям познавач на виното и проявяваше изтънчен вкус. По-рано пиеше бира; сега пие само вина от избата и по този начин, разбира се, докарва Едуард до много по-голямо отчаяние, отколкото ние с нашите мизерни купони. — — Е, добре — казва Едуард безутешно, когато Валентин му показва своя белег. — Но ядене и пиене значи да се пие, когато се яде, а не по друго време. Не съм обещавал пиене по друго време.
— Виж го този жалък търгаш — отвръща Валентин и ме побутва. — През 1917 година не мислеше тъй. Тогава казваше: „Валентине, миличък Валентине, спаси ме, ще ти дам всичко, каквото имам!“ — Това не е вярно! Никога не съм казвал такова нещо — крещи с писклив глас Едуард.
— Откъде знаеш това? Ти беше полупобъркан от страх и половината ти кръв беше изтекла, когато те влачех назад.
— Не бих могъл да го кажа! Такова нещо не бих могъл да кажа! Дори да съм бил пред смъртта си. Това не е в характера ми.
— Вярно — казвам аз. — Този скъперник по-скоро би пукнал.
— Точно това исках да кажа — обяснява Едуард като си отдъхва, защото е намерил подкрепа. Той си бърше челото. Къдрите му са мокри, толкова се е изплашил от последната заплаха на Валентин. Вече беше помислил, че работата около „Валхала“ ще стигне до съд. — И така, от мене да мине този път — казва той бързо, за да се отърве. — Келнер, половин бутилка мозелско.
— Йоханисбергско „Лангенберг“, цяла бутилка — поправя го Валентин и се обръща към мене. — Мога ли да те поканя да изпиеш една чаша?
— Разбира се! — отвръщам аз.
— Чакай! — казва Едуард. — Това съвсем не влиза в уговорката. Тя се отнася само за Валентин! Лудвиг и без това ми струва всеки ден сумата и пари, този кръвопиец с обезценените купони!
— Бъди спокоен, отровител такъв — отвръщам аз. — Това е чисто и просто неизбежна съдба. Ти ме обстрел-ваш със сонети, а аз промивам раните си от тях с твоето рейнско вино. Искаш ли да изпратя на една дама дванадесетостишие в стила на Аретино29 за тази ситуация, ти лихварю на твоя спасител? Едуард се задавя.
— Искам да подишам чист въздух — мърмори той разярен. — Изнудвачи! Сутеньори! Не се ли срамувате от себе си?
— Ние се срамуваме за по-сериозни неща, наивен броячо на милиони!
Валентин и аз се чукаме. Виното е прекрасно.
— Какво става с посещението в дома на греха? — пита Ото Бамбус плахо и някакси между другото.
— Непременно ще отидем, Ото. Ние сме задължени на изкуството.
— Защо собствено на човек му се пие най-много, когато вали дъжд? — пита Валентин и налива отново. — Би трябвало да бъде обратно.
— Нима искаш да имаш винаги някакво обяснение за всичко?
— Разбира се, не. Нали иначе няма да има за какво да се приказва? Просто ми направи впечатление.
— Може би това е стаден инстинкт, Валентине. Течността отива при течност.
— Възможно. Но аз и пикая по-често в дъждовни дни. Поне това е донякъде чудновато.
29
Пиетро Аретино (1492–1556) — италиански писател, драматург и публицист, хуманист от епохата на Възраждането. Заради язвителните си, остроумни памфлети бил наричан „бич на господарите“. Понякога използувал таланта си за цинично шантажиране на богаташите. — Б. пр.