Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Остави тези усуквания — казвам аз. — Говори откровено! Какво означава това, непочтен играчо?
— Непочтен играч? — отвръща с престорено негодувание Едуард. — Това по-скоро може да се каже за тебе! Не се ли преструваше, че дамата била уж певица като отвратителната приятелка на Вили?
— Никога. Ти си го въобрази.
— Е, добре — обяснява Едуард. — Това не ми даде мира. Аз я проследих. И разбрах, че си ме излъгал. Тя не е никаква певица.
— Да не би да съм ти казвал, че е певица? Не ти ли казах, че е била в цирк?
— Каза. Но така извърташе истината, че не повярвах. А след това имитираше другата дама.
— Как разбра?
— Срещнах случайно госпожица Шнайдер на улицата и я попитах. Това е позволено, нали?
— Ами ако те е излъгала?
По бебешкото лице на Едуард изведнъж се появява отвратителна самодоволна усмивка и той не отговаря.
— Слушай — казвам разтревожен и затова много спокоен. — Тази дама не можеш я спечели със сонети.
Едуард не реагира на това. Той продължава да проявява превъзходството си на поет, който освен стихотворения притежава и първокласен ресторант, а аз разбрах, че в това отношение Герда е като всички смъртни хора.
— Негодник такъв — заявявам ядосан. — Всичко това няма да ти помогне. Дамата заминава след няколко дни.
— Няма да замине — отвръща Едуард и за пръв път откакто го познавам, показва зъбите си. — Днес продължиха договора й.
Впервам очи в него. Този негодник знае повече от мене.
— Значи, ти и днес си се срещал с нея? Едуард започва малко да заеква.
— Днес случайно… така си беше. Само днес. Лъжата се изписва цяла по дебелите му бузи.
— Я гледай, и веднага получи вдъхновение за посвещението? — питам аз. — Така ли се отплащаш на верните си клиенти? Ръгаш с кухненския нож направо в слабините, ти презрян мияч на чинии?
— Вашата проклета клиентела може да ми…
— Не си ли й изпратил вече сонетите, ти, импотентен паун? — прекъсвам го аз. — Остави, няма нужда да отричаш! Аз и без това ще ги видя, слагач такъв!
— Какво? Как?
— Сонетите, отцеубиецо! Не те ли научих аз как въобще се пишат сонети? Хубава благодарност! Нямаш поне благоприличието да й изпратиш някое тристишие или ода! Не може да бъде, моето собствено оръжие… не, Герда ще ми покаже това нещо, за да й го преведа!
— Това би било… — заеква Едуард, за първи път излязъл от кожата си.
— Това не би било абсолютно нищо — отвръщам аз. — Жените са способни на такива работи. Зная това. Но понеже те уважавам като гостилничар, искам да ти съобщя още нещо: Герда има брат Херкулес и той бди над фамилната чест. Той вече е пребил до осакатяване двама от нейните почитатели. Особено много обича да бие дюстабанлии. А ти си дюстабанлия.
— Глупости — казва Едуард, но виждам, че въпреки това сериозно се замисля. Едно твърдение, колкото и да е невероятно, все оставя някаква следа, ако човек твърдо държи на него; това го научих от политическия кумир на Вацек.
Поетът Ханс Хунгерман идва при нас на канапето. Той е автор на неиздадения роман „Краят на Вотан“ и драмите „Саул“, „Балдур“ и „Мохамед“.
— Как е изкуството, приятели? — пита той. — Четохте ли глупостите, с които Ото Бамбус се е изложил вчера в Текленбургския окръжен вестник? Помия и смет! Как можа Бауер да напечати тези лигавщини?
Ото Бамбус е най-известният поет на града. Ние всички му завиждаме. Той съчинява пълни с настроение стихове за поетични кътове, за околни села, за уличните ъгли вечер и за меланхоличната си душа. Бамбус издаде при Артур Бауер две тънки, подшити томчета стихове — едното дори в две издания. Хунгерман, маститият поет на древността, го мрази, но се опитва да използува връзките му. Матиас Грунд го презира. Аз, напротив, съм доверен човек на Ото. Той много иска да иде някой път в публичен дом, но не смее. Очаква от това някакъв силен прилив на кръв в своята малко анемична лирика. Щом ме вижда, веднага идва при мене.
— Чух, че познаваш някаква жена от цирка! Циркът, ето, това е вече нещо! Там човек би могъл да бъде и цветнокож. Наистина ли познаваш такава жена?
— Не, Ото. Едуард е раздул работата. Аз познавам само една жена, която преди три години продаваше билети в цирка.
— Билети? Значи, все пак е била в цирка! Все нещо е останало у нея от цирка. Миризмата на хищните животни, манежът. Не би ли могъл да ме запознаеш някой път с нея?
На Герда наистина й провървя в литературата! Поглеждам Бамбус. Той се е източил като върлина, бледен, без брадичка, лицето му се е загубило и носи пенсне.
— Тя беше в цирк за бълхи — казвам аз.
— Жалко! — Ото се отдръпва разочарован. — Трябва да направя нещо — мърмори той. — Зная, че това е, което ми липсва — кръвта.