Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Тогава тя е като смъртта — казва най-сетне Изабела.
— Коя?
— Любовта. Съвършената любов.
— Кой знае това, Изабела? Аз мисля, че никой никога не е могъл да го узнае. Ние се разпознаваме един друг само докато всеки поотделно е още „аз“. Ако нашите „аз“ се слееха, щеше да бъде както при дъжда. Щяхме да бъдем едно ново „аз“ и нямаше да можем да си спомним за отделните предишни „аз“. Щяхме да бъдем нещо друго — така различно, както дъждът е различен от въздуха — не вече едно „аз“, което е извисено чрез едно „ти“.
— Но ако любовта бъде толкова съвършена, че да се слеем, тогава няма ли да бъде като смъртта?
— Може би — казвам аз колебливо. — Но няма да бъде като унищожението. Никой не знае какво е смъртта, Изабела. Затова човек не може да я сравни с нищо. Но ние сигурно не бихме се чувствували като отделни личности. Щяхме да се превърнем само в едно друго самотно „аз“.
— Значи, любовта е осъдена да бъде винаги несъвършена?
— Тя е достатъчно съвършена — казвам аз и се проклинам, за гдето с моята педантична даскалщина отново навлязох тъй дълбоко в един разговор.
Изабела клати глава.
— Не го извъртай, Рудолф! Любовта трябва да бъде несъвършена, сега разбирам това. Ако би била съвършена, щеше да блесне светкавица и всичко щеше да изчезне.
— Щеше да остане нещо… но отвъд нашето познание.
— Както в смъртта?
Поглеждам я.
— Кой знае това? — казвам предпазливо, за да не я вълнувам повече. — Може би смъртта има съвсем невярно име. Ние я виждаме винаги само от едната страна. Може тя да е съвършената любов между бога и нас.
Вятърът плиска струя дъжд през листата на дърветата, а те с призрачни ръце я отхвърлят по-нататък. Известно време Изабела мълчи.
— Затова ли е толкова тъжна любовта? — пита тя.
— Любовта не е тъжна. Само прави хората тъжни, защото е неизпълнима и никой не може да я задържи.
Изабела се спира.
— Защо, Рудолф? — казва изведнъж много буйно тя и тропа с крака. — Защо трябва да е така?
Гледам бледното и, изопнато лице.
— Това е щастието — отговарям аз. Изабела ме гледа втренчено.
— Това е щастието? Кимам утвърдително.
— Не може да бъде! Това не е нищо друго освен не щастие!
Изабела се хвърля срещу мене и аз я хващам здраво. Чувствувам как раменете й се тресат от ридание.
— Не плачи — казвам й аз. — Какво би станало, ако човек вземе да плаче за такова нещо?
— А за какво друго? „Да, за какво друго? За всичко друго, за нещастието на тази проклета планета, но не и за това.“ — Любовта не е нещастие, Изабела — казвам аз. — Тя е щастието. Само че ние го наричаме с такива глупави имена като „съвършено“ и „несъвършено“.
— Не, не! — Изабела буйно клати глава и не позволява да я утеша. Тя плаче и се вкопчва в мене; аз я държа в ръцете си и чувствувам, че не аз, а тя е права, че тя не познава компромиси, че в нея още гори първичното, единствено „защо“, което се е появило преди да се натрупат всички условности на съществуванието, първият въпрос на пробуждащото се „аз“.
— Не е никакво нещастие — казвам въпреки това. — Нещастието е съвсем друго нещо, Изабела!
— Какво?
— Не е нещастие, че не можем никога напълно да се слеем. Нещастие е, че трябва постоянно да се напускаме, всеки ден и всеки час. Знаем това, но не можем да го спрем, то изтича през ръцете ни, а е най-скъпоценното не що, което съществува, и при все това не можем да го за държим. Винаги някой умира пръв. Винаги някой остава след него.
Изабела вдига очи.
— Как можеш да напуснеш онова, което не притежаваш?
— Може — отвръщам с горчивина. — И още как може! Има много етапи, когато напускаш и когато те напускат, и всеки е болезнен, а много от тях са като смъртта.
Сълзите на Изабела пресекват.
— Откъде знаеш това? — пита тя. — Нали още не си стар? „Достатъчно стар съм — мисля аз. — Един къс от мене остаря, когато се завърнах от войната.“ Отговарям:
— Зная го. Изпитал съм го. „Изпитал съм го — мисля пак. — Колко често трябваше да напускам деня и часа, и съществуванието, и дървото в утринна светлина, и ръцете си, и мислите си, и всеки път завинаги, а когато се връщах, бях някой друг. Човек може да напуска много неща и винаги неволно оставя всичко зад себе си, когато трябва да застане лице с лице срещу смъртта; пред нея човек е винаги гол и ако намери пътя назад, трябва отново да придобие всичко, което е изоставил.“