Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

От виното се вдига пара. То ухае на карамфил и лимони. Слагам в него захар и пием. От кабината на кораба с робините на Мохамед бен Хасан бен Юсуф бен Вацек от другата страна на залива се чува ръкопляскане. Ние се покланяме и оставяме чашите.

— Значи сме безсмъртни? — пита кратко и нетърпеливо Георг.

— Само като хипотеза — отвръщам аз. — В теорията… Защото безсмъртен е противоположното на смъртен — значи, това е вече едната част от някаква двойнственост. Едва когато булото на Мая бъде напълно разкъсано, двойнствеността ще отиде по дяволите. Тогава човек се е завърнал у дома си, не е вече обект или субект, а и двете едновременно, и всички въпроси отмират.

— Това не е достатъчно!

— Какво има още?

— Човек съществува. Точка. И това е част от нещо двойно: човек съществува и не съществува. Това все още е двойнственост, капитане! Ние трябва да излезем от нея!

— Как? Щом си отворим устата, отново налитаме на част от друга двойнственост. Това не може да продължава така! Нима трябва да вървим безмълвно през живота?

— Това би било противоположно на небезмълвно.

— Дявол да го вземе! Пак капан! Какво да правим, кормчио?

Аз мълча и вдигам високо чашата. Отражението на виното блести в червено. Посочвам дъжда и повдигам парче гранит от каменните мостри. След това соча Лиза, отражението в чашата — най-мимолетното нещо в света, гранита — най-постоянното в света, слагам чашата и гранита настрана и затварям очи. При този фокус изведнъж нещо като тръпка пробягва по целия ми гръб. Нима сме попаднали несъзнателно на някоя следа? Нима в пияно състояние сме напипали някакъв магически ключ? Къде е отишла изведнъж стаята? Нима се носи из вселената? Къде е светът? Нима преминава тъкмо край Плеядите28? А къде е червеното отражение на сърцето? Нима то е Полярна звезда, ос и център едновременно? Отсреща се чува френетично ръкопляскане. Отварям очи. За момент няма никаква перспектива. Всичко е плоско и далечно, близко и кръгло, и няма име. После полита към мястото си, застава спокойно, и отново е това, което се нарича. Кога съм виждал това? Някога съм го виждал! Познато ми е отнякъде, но не мога да се сетя откъде.

Лиза размахва от прозореца бутилка какаов ликьор. В този миг се чува звънецът на вратата. Ние бързо махаме с ръце на Лиза и затваряме прозореца. Преди Георг да може да се скрие, вратата на канцеларията се отваря и влиза пазачът на градските гробища Либерман. Той обгръща с един поглед спиртника, греяното вино, пижамата на Георг и пита с пресипнал глас:

— Рожден ден?

— Грип — отвръща Георг.

— Поздравявам ви!

— Какво има тук за поздравяване?

— Грипът донася работа. Забелязах това навън. Значително повече умрели.

— Господин Либерман — обръщам се аз към държели-вия осемдесетгодишен човек. — Ние не говорим за работа. Господин Крол има тежък космически пристъп на грип, с който тъкмо се преборваме геройски. Искате ли и вие чаша лекарство?