Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Това не ни е необходимо. Ние притежаваме истината.
— Разбира се — казвам аз и посочвам към осветените прозорци. — Ето я там! Утеха срещу страха от живота! Не мисли повече; аз зная всичко вместо теб! Обещаването на рая и заплахата с ада — това е игра с най-простите емоции и какво общо има тя с истината, тази фата моргана на нашия мозък?
— Хубави слова — пояснява Бодендик, който отдавна пак е миролюбив, покровителствен и леко ироничен.
— Да, това е всичко, което имаме… хубави слова — казвам аз, ядосан на самия себе си. — Но и вие нямате нищо друго, освен това — хубавите слова.
Бодендик влиза в параклиса.
— Ние имаме светото тайнство…
— Да…
— И вярата, която само за слабоумните, чийто мъничък ум им пречи на храносмилането, е глупост и бягство от света, безобиден дъждовен червей, такъв, който рови в нивата на тривиалното.
— Браво! — казвам аз. — Най-сетне ставате и поетичен. Макар и в стил късен барок.
Бодендик неочаквано се засмива.
— Драги ми Бодмер — обяснява той. — В продължение на близо две хиляди години от съществуването на църквата не един Савел се е превърнал в Павел. А ние през това време сме видели и превъзмогнали по-големи джуджета от вас. Продължавайте пъргаво да пъплите напред. Бог стои на края на всеки път и ви чака.
Той изчезва с дъждобрана си в сакристията — един добре охранен мъж в черен редингот. След половин час ще се покаже отново, облечен фантастично като хусарски генерал, и ще бъде представител на бога. „Всичко е в униформите — беше казал Валентин Буш след втората бутилка йоханисбергско вино, докато Кноблох бе потънал в меланхолия и мрачни мисли, само в униформите. Отнеми им униформите и няма да има никой, който да пожелае да бъде войник.“
След богослужението отивам да се разходя с Изабела по алеята. Тук вали по-неравномерно — сякаш между дърветата са се сгушили сенки, които се пръскат с вода. Изабела е облечена с тъмна мушама, закопчана догоре, и носи малка баретка, която покрива косата й. От нея не се вижда нищо друго освен лицето й, което светлее в тъмнината като непълна луна. Времето е студено и ветровито, и освен нас няма вече никой в градината. Аз отдавна съм забравил Бодендик и тъмния гняв, който понякога избликва в мен безпричинно, като някой мътен фонтан. Изабела върви плътно до мен, аз чувам стъпките й през дъжда, чувствувам движенията й и нейната топлина и като че това е единствената топлина, която е останала в света.
Изведнъж тя се спира. Лицето и е бледно и решително, а очите й изглеждат почти черни.
— Ти не ме обичаш достатъчно — казва с мъка тя. Поглеждам я изненадан.
— Обичам те толкова, колкото мога. Изабела стои известна време мълчалива.
— Не е достатъчно — шепне тя. — Никога не е достатъчно! Никога не е достатъчно!
— Да — казвам аз. — Изглежда, никога не е достатъчно. Никога, през целия живот, никой път, с никого. Изглежда, всякога е недостатъчно и в това е нещастието на света.
— Не е достатъчно — повтаря Изабела, като че не ме е чула. — Иначе не бихме били все още двама.
— Искаш да кажеш, иначе щяхме да бъдем едно?
Тя кима.
Мисля за разговора с Георг, докато пиехме греяното вино.
— Ние ще трябва да останем винаги двама, Изабела — казвам предпазливо аз. — Но можем да се обичаме и да вярваме, че не сме вече двама.
— Мислиш ли, че някога сме били едно?
— Не зная. Никой не би могъл да знае такова нещо. Иначе човек не би могъл да има някакъв спомен.
Тя ме поглежда втренчено от тъмнината.
— Там е работата, Рудолф — шепне тя. — Човек няма никакъв спомен. За нищо. Защо няма? Човек търси и търси. Защо всичко е изчезнало? А е имало толкова много неща! Това е всичко, което все още знаем! И нищо друго! Защо не го знаем вече? Ти и аз, не е ли било това и по-рано? Кажи! Кажи! Къде е то сега, Рудолф?
Вятърът шумно плисва вода върху нас. „Много неща изглеждат като че ли някога вече са съществували — мисля си аз. — Често те се приближават съвсем и се възправят пред нас, и ние знаем, че някога сме ги имали, точно същите, дори за миг като че все още знаем какво ще стане с тях, но щом поискаме да ги уловим, те изчезват като дим или мъртъв спомен.“ — Никога не бихме могли да си спомним, Изабела — казвам аз. — Това е същото, както с дъжда. И той е нещо, което е станало едно — от две въздухообразни тела, кислород и водород, които вече не знаят, че някога са били въздухообразни тела. Те сега са само дъжд и нямат никакъв спомен за миналото.
— Или както сълзите — казва Изабела. — Но сълзите са пълни със спомени.
Известно време вървим мълчаливо. Аз мисля за странните мигове, когато ненадейно отражението на някой привиден спомен сякаш се взира в нас през много отминали животи. Пясъкът скърца под обущата ни. Зад зида на градината някакъв автомобил изсвирва продължително с клаксона си, сякаш очаква някого, който иска да избяга.