Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
— И ти ли знаеш за феите, които превръщат пепелта в златен прах? — попитах аз, като видях колко е доволен пазачът от моя разказ.
Той не отговори, а се разсмя така искрено и весело, че не ми оставаше нищо друго освен и аз да се разсмея.
Преди да се усетя, той вече беше стигнал до последната камарка пепел, намираща се непосредствено до една ниша със сводест вход, вградена в стената; тясната, дървена врата беше широко отворена.
Отвъд храстите, почти скрита в сенки, беше другата къща. Нямаше светлина в прозорците й и като че ли се отдалечаваше от мен. Като се чудех дали пък не е плод на въображението ми, спомен от някакъв сън, аз премитах няколко пъти и разтърках очи. „Нещо не е наред“, реших аз като си спомних как бяхме дошли с Изидоро Балтазар до къщата на магьосниците предната вечер. Малката къща бе от дясната страна на голямата. Как тогава, питах се аз, бих могла да виждам сега мястото от задния двор на къщата на магьосниците? В стремежа си да се ориентирам, аз се засуетих насам-натам, но не можех да определя местоположението си. Блъснах се в стареца, който беше клекнал пред купчинката пепел, и паднах върху него.
С изумителна пъргави на, той стана и ми помогна да се изправя.
— Цялата си в пепел — рече той, като бършеше лицето ми с маншета на ризата си.
— Ето я! — извиках аз.
Ясно очертан на фона на небето силуетът на убягващата ми къща изглеждаше само на няколко крачки от мен.
— Ето я — повторих аз, като заскачах на място, като че ли по този начин можех да задържа къщата на място, да я спра във времето.
— Това е истинската къща на магьосниците — добавих аз, като застанах мирно пред стареца, така че да продължи да бърше лицето ми от пепелта. — Голямата къща е само фасада.
— Къщата на магьосниците — рече старецът бавно, като се наслаждаваше на думите.
После се подсмихна, очевидно доволен от нещо. Събра и последната пепел в зебловия си чувал и ми направи знак да го последвам през вратата.
От другата и страна, на разстояние от стената, растяха две портокалови дървета. Хладен ветрец премина през цъфналите клони, но цветовете не помръднаха; не падна нито едно листенце на земята. На фона на тъмния листак, те приличаха на издялани, сякаш бяха направени от млечнобял кварц. Подобно на часовои, двете дървета стояха на стража над тясната пътека. Тя беше бяла и много права, като начертана върху пейзажа с линия.
Старецът ми подаде газената лампа, след което загреба една шепа пепел от чувала, прехвърли я в другата си ръка, сякаш я претегляше и после я разпръсна по земята.
— Не задавай въпроси и прави каквото ти казвам — рече той.
Гласът му вече не беше дрезгав; имаше нещо младежко в него, беше енергичен и звучеше убедително. Той се наведе леко и, вървейки заднешком, разсипа останалата пепел по тясната пътечка направо от чувала.
— Стъпвай само по линията от пепел — предупреди ме той. — Иначе никога няма да стигнеш до къщата.
Закашлях се, за да прикрия нервния си смях, и като разперих ръце, тръгнах внимателно по линията от пепел, сякаш беше опнато въже. Всеки път, когато спирахме старецът да си поеме дъх, аз се извръщах назад към къщата, която току-що бяхме напуснали; тя сякаш се оттегляше в далечината. А тази пред нас сякаш изобщо не приближаваше. Опитвах да се самоубедя, че това е просто оптическа измама и все пак изпитвах смътната сигурност, че сама няма да стигна до нито една от двете къщи.
Като че ли усещайки притесненията ми, старецът ме потупа успокоително по ръката.
— Ето затова подготвям пътеката — рече той. После погледна в зебловия си чувал и добави:
— Още малко и ще пристигнем. Само не забравяй да стъпваш по линията от пепел. Ако изпълняваш това условие, винаги ще можеш да се придвижваш безопасно и в двете посоки.
Разумът ми казваше, че човекът е луд. Тялото ми, обаче, знаеше, че съм загубена без него и неговата пепел. Бях така погълната от заниманието да стъпвам върху тънката линия, че се изненадах, когато най-сетне се озовахме пред вратата.
Старецът взе лампата от ръката ми, прокашля се и почука леко по гравираната дървена порта. Без да чака отговор, той натисна вратата и влезе вътре.
— Не бързай толкова! — извиках аз, страхувайки се да не ме изостави.