Шинджу

Като самурай знаеше, че можеше да дойде време, когато да му се наложи да извърши сепуку, за да избегне позора или за да го изкупи. Явно това време беше дошло. След всичко, което се бе случило, само ритуалното самоубийство можеше да възстанови честта на семейството му. Но нямаше право да слага край на живота си, преди да отмъсти за Цунехико, да очисти името на Райден и да постигне справедливост за Юкико, Норийоши и Глициния.

Сано прибра коня в конюшнята и пренесе вързопите в антрето на къщата. После отвори вратата към всекидневната. Да забие кинжал в корема си, щеше да му е по-лесно. Ужасяваше се да застане пред баща си, ужасяваше се да види отново белезите на смъртта по лицето му.

Вратата към спалнята на родителите му стоеше отворена. Сано видя майка си, застанала до прозореца с гръб към него. Баща му лежеше на футона със затворени очи. Приглушена хъхреща кашлица разтърсваше тялото му почти непрестанно. Сано изтръпна от страх. Никога не бе виждал баща си да си ляга толкова рано. Болничните принадлежности край леглото му — купи за чай, леген, намачкани кърпи, бурканчета — говореха, че не е ставал цял ден или дори по-дълго.

— Отосан! — промълви Сано.

Баща му се размърда. Бавно отвори очи и смръщи измършавяло лице. В следващия миг гримасата изчезна, сякаш дори лекото движение на лицевите мускули изчерпи силите му.

— Ичиро — каза майка му с напрегната усмивка. — Каква изненада. Не те очаквахме.

Сано отиде при нея и я прегърна. Тази твърда, енергична жена сега изглеждаше смалена и крехка.

— Сине мой — прошепна баща му. — Защо си тук? Не трябваше ли да си на работа? Не те ли чакат в общежитието…

Дали да не измисли някакво извинение, поколеба се Сано. Ще признае на баща си, че е загубил работата и покровителя си, когато старецът позакрепне.

Немощната десница на бащата се подаде изпод завивката и докосна ръката на сина.

— Отивай — каза и го подбутна едва доловимо. Остър пристъп на кашлица го задави. — Не бягай от задълженията си.

— Отосан — Сано преглътна, за да премахне буцата, заседнала в гърлото му. Не можеше да лъже. Баща му бе безкомпромисно честен и изискваше от него същото. — Съжалявам, но трябва да ти съобщя нещо лошо.

И му разказа всичко, което се беше случило от самото начало на разследването до раздялата му с Кацурагава Шундай. Когато свърши, събра сили в очакване на бащините обвинения.

Но старецът не каза нищо. Само премигна веднъж, бавно. Сано видя как едва мъждукащото пламъче в очите му намаля съвсем.

— Отосан, съжалявам — отрони Сано, разтревожен не толкова от безмълвната присъда, колкото от съзнанието, че може би току-що бе унищожил последната възможност баща му да се съвземе. — Моля те, прости ми. Не се предавай! — той взе в ръка бащината си длан. Тя потръпна от докосването му. За стареца той вече не съществуваше. Сега Сано изпита съжаление, че не извърши сепуку. Баща му би предпочел синът му да е мъртъв, отколкото опозорен.

— Отосан!

Майка му застана до него и нежно го дръпна за ръката.