Франкенщайн (Или новият Прометей)
- Автор: Шелли Мэри Уолстонкрафт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Франкенщайн (Или новият Прометей)». Краткое содержание книги:
Баща ми изпадна във възторг, като разбра, че съм освободен от това тежко обвинение и отново мога да дишам волен въздух и да се завърна в родината си. Аз не споделях тези чувства; еднакво омразни ми бяха и стените на затвора, и разкошът на някой дворец. Чашата на живота ми бе отровена завинаги и макар слънцето да светеше над мен по същия начин, както и над най-щастливите хора, аз виждах наоколо само непрогледен и ужасяващ мрак, в който не проникваше никакъв лъч освен блясъка на втренчените две очи. Понякога това бяха изразителните очи на Анри, изпълнени със смъртна болка — черни, полузатворени, с дълги тъмни мигли; а друг път виждах воднистите, мътни очи на чудовището, такива, каквито ги съзрях първия път в стаята си в Инголщат.
Баща ми се опитваше да възроди в мен чувства на обич. Говореше ми за Женева, където ми предстоеше да се завърна, за Елизабет и Ернест — ала тези думи само изтръгваха от мен дълбоки стенания. Понякога наистина в мен все пак се пробуждаше жажда за щастие и аз си мислех с меланхолична нежност за моята братовчедка или копнеех с мъчителна носталгия да видя отново синьото езеро и бързата Рона, тъй скъпи на моето детство — но обичайното ми състояние беше вцепеняваща апатия и тогава ми ставаше безразлично дали съм в затвора или сред най-божествената природна картина; и тези състояния се нарушаваха единствено от пристъпи на болка или отчаяние. В такива моменти често се опитвах да сложа край на омразното си съществуване и бе нужно постоянно бдение и внимание, за да ме възпрат от извършването на някакъв страшен акт на насилие над себе си.
И все пак имах едно задължение, споменът за което в края на крантата удържа победа над егоистичното отчаяние. Трябваше незабавно да се прибера в Женева, за да бдя над живота на онези, които така дълбоко обичах; да дебна за убиеца и ако някаква случайност ми открие неговото убежище или ако се опита отново да се появи пред мен, с нетрепваща ръка да сложа край на съществуването на чудовищния образ, когото бях дарил с подобието на душа, още по-уродлива от тялото. Баща ми все още искаше да отложим заминаването, страхувайки се, че няма да издържа уморителното пътуване, защото представлявах истинска развалина — човешка сянка. Силите ми бяха изчерпани. От мен бе останал само един скелет, а тялото ми продължаваше да се топи от денонощна треска.
Обаче аз с такава тревога и нетърпение настоявах да напуснем Ирландия, че баща ми сметна за благоразумно да отстъпи. Взехме си билети за кораб, пътуващ до Авр-дьо-Грас, опънахме платна при попътен вятър и отплувахме от бреговете на Ирландия. Беше полунощ. Лежах на палубата, загледан в звездите и заслушан в плясъка на вълните. Радвах се на тъмнината, която скриваше Ирландия от погледа ми, а сърцето ми туптеше от радост при мисълта, че скоро ще видя Женева. Миналото ми се представяше в светлината на страшен кошмар, макар че корабът, на който плавахме, вятърът, който ни отнасяше от ненавистния ирландски бряг и морето около мен прекалено ясно ми говореха, че нищо не съм сънувал и че Клервал, моят приятел и скъп другар, загина по моя вина от ръката на създаденото от мен чудовище. Целият ми живот мина пред очите ми — спокойното щастие в Женева сред моето семейство, смъртта на мама, заминаването за Инголщат. Потръпнах при спомена за безумния ентусиазъм, който ме поведе към създаването на мерзкия ми враг, и съживих в паметта си онази нощ, когато му дадох живот. Оттук нататък не бях вече в състояние да следя мислите си, безброй чувства ме налегнаха и аз се разридах горчиво.
Откак се оправих от треската, ми стана навик да вземам всяка нощ известно количество опиат; само с помощта на това лекарствено средство успявах да си осигуря съня, необходим за запазването на живота ми. Подтиснат от спомените за преживените неволи, този път аз погълнах двойна доза и скоро след това съм заспал дълбоко. Но сънят не ми даде да си отдъхна от мъчителните мисли и хилядите образи, които танцуваха пред очите ми, ми внушаваха страшен ужас. На разсъмване ми се присъни кошмар — усетих на шията си ръцете на чудовището и не можех да се освободя от хватката му; в ушите ми звънтяха стонове и писъци. Баща ми, който бдеше до леглото ми, като видял как се мятам, ме събуди. Около нас шумяха вълните, небето бе облачно; демона го нямаше. Чувството за безопасност, усещането за примирие, установено между настоящия момент и неизбежното, страшно бъдеще, ми донесе някаква спокойна забрава, към която е особено податлив по своята природа човешкият разум.