Франкенщайн (Или новият Прометей)

— Така е, ако имате пред вид джентълмена, когото сте убили, по-добре да бяхте умрели, защото лошо ви се пише. Но това не е моя работа — наеха ме да се грижа за вас и да ви изправя на крака. Работата си върша съвестно — де да можеше всеки така да си върши своята.

Извърнах се с отвращение от тази жена, способна да отправи такива безчувствени слова към човек, който е още на ръба на смъртта. Но бях слаб и не можех да мисля за случилото се. Целият ми живот ми се струваше сън. Понякога се съмнявах дали всичко това е било, защото липсваше осезаемостта на реалната действителност.

Образите, мяркащи се пред погледа ми, станаха по-отчетливи, мен ме втресе, причерня ми пред очите и нямаше кой да ме утеши с ласкав глас, нямаше любима ръка да ме крепи. Дойде лекарят, предписа лекарства, а старицата ги приготви, но на неговото лице бе изписано пълно безразличие, а нейният израз бе белязан с жестокост. Кой се интересува от съдбата на убиеца освен палача, чакащ да прибере възнаграждението си?

Това бяха първите ми мисли, ала скоро след това научих, че мистър Къруин бе проявил спрямо мен изключителна доброта. Той наредил да ми приготвят най-добрата килия в затвора (тази жалка стаичка действително се оказа най-доброто, с което разполагаха) и именно той се бе погрижил за лекар и болногледачка. Вярно е, че рядко ме навестявал, защото, макар да желаеше горещо да облекчи страданията на всяко човешко същество, не му се искаше да бъде свидетел на болезнените бълнувания на един убиец. Затова от време на време идвал да се убеди, че не са ме изоставили, но тези посещения били кратки и много редки.

Един ден — вече постепенно се възстановявах — седях на стола с полузатворени очи и мъртвешки бледо лице. Смазан от мъка и горест, аз често си мислех дали да не потърся смъртта, вместо да остана в един свят, в който ми е отредено само да страдам. По едно време даже се запитах дали да не се призная за виновен и да изтърпя наказанието, по-невинен дори от клетата Жюстин. Такива мисли се въртяха из главата ми, когато вратата на килията се отвори и влезе мистър Къруин. На лицето му бяха изписани съчувствие и състрадание; той придърпа един стол по-близо до мен и ми заговори на френски:

— Боя се, че ви е зле тук, мога ли да направя нещо, за да облекча вашата участ?

— Благодаря ви, но всичко ми е безразлично — нищо на този свят не е в състояние да ме облекчи.

— Знам, че съчувствието на един чужденец не може да бъде утеха за човек като вас, сразен от тежка беда. Но се надявам, че скоро ще напуснете това мрачно място, защото не се съмнявам, че с лекота можете да намерите доказателства, които да обезсилят обвинението.

— Това е последното нещо, което ме занимава. По стечение на най-невероятни обстоятелства аз станах най-нещастният от всички смъртни. След мъките и страданията, през които минах и на които все още съм подложен, нима смъртта може да ми се струва някакво зло?

— Действително, нищо не може да е по-ужасно и мъчително от странните обстоятелства, на които бяхме неотдавна свидетели. Бяхте изхвърлен по някаква случайност на този бряг, известен със своето гостоприемство, арестуван и обвинен в убийство. Първото нещо, което се представи пред очите ви, бе мъртвото тяло на вашия приятел, убит по необясним начин и подхвърлен, сякаш от самия дявол, на вашия път.