Франкенщайн (Или новият Прометей)

Единствено Елизабет умееше да ме изважда от това състояние; нежният й глас ме успокояваше, когато бях свръхвъзбуден, и събуждаше в мен човешки чувства, когато изпадах в състояние на вцепенение. Плачеше заедно с мен и заради мен. Когато разсъдъкът ми се връщаше, тя ме укоряваше и се опитваше да ми внуши смирение пред съдбата. О! Лесно му е на нещастника да се смири, но за престъпника няма покой. Мъките на гузната съвест отравят насладата, която човек намира понякога и в прекомерната душевна болка.

Скоро след завръщането ми баща ми заговори за незабавната ми женитба с Елизабет. Аз мълчах.

— Да нямаш друга любов?

— Никаква друга в целия свят. Аз обичам Елизабет и с радост очаквам женитбата ни. Затова нека определим деня — от него натам аз ще се посветя, жив или мъртъв, на щастието на братовчедка ми.

— Скъпи Виктор, не говори така. Ние изживяхме тежки удари, но именно поради тази причина трябва да държим още повече на това, което ни е останало, и да пренесем любовта си от онези, които загубихме, върху още живите. Нашият кръг ще бъде тесен, но здраво споен с взаимната ни любов и нещастие. А когато времето смекчи твоето отчаяние, ще се родят нови обекти на любов и грижи, за да заместят онези, от които така жестоко ни лишиха.

Така ме поучаваше моят баща. А аз все още помнех заплахата на демона. Не можете да се учудвате, че при неговото всемогъщество в кървавите дела аз го смятах непобедим и когато произнесе думите: „Ще бъда с теб през брачната ти нощ“, аз се примирих с надвисналата опасност като с непредотвратима съдба. Но за мен смъртта бе по-малко зло в сравнение със загубата на Елизабет; затова се съгласих с баща ми с удовлетворение и даже с радост, че ако братовчедка ми приеме, церемонията ще се състои след десет дни и с това, казах си аз, подписвам присъдата си.

Господи! Ако за миг само бях допуснал какъв е в същност пъкленият кроеж на моя злобен противник, по-скоро щях завинаги да напусна родната страна и да се скитам като изгнаник без приятели по белия свят, отколкото да се съглася на тази злополучна женитба. Ала чудовището, сякаш със силата на някаква магическа способност, ме бе направило сляп спрямо истинските си намерения; и когато мислех, че се готвя само за собствената си смърт, аз съм ускорявал гибелта на същество, далеч по-скъпо ми от самия мен.

С наближаването на датата, определена за сватбата, започнах да усещам как ми се свива сърцето — не знам дали от страх или от някакво предчувствие. Криех обаче опасенията си зад маска на веселие, която предизвикваше щастливите усмивки на баща ми, но едва ли успяваше да измами наблюдателния и по-остър поглед на Елизабет. Тя очакваше сключването на нашия брак с удовлетворение, примесено с известен страх под влияние на преживените от нас беди; това, което сега ни изглеждаше сигурно и осезателно щастие, можеше скоро да се стопи като сън и да не остави друга следа освен дълбоко и непреходно огорчение.