Денят на възраждането

„Япония сигурно ще загине“ — никой не изрече тези думи, но мнозина от журналистите, които бяха свикнали да мислят в по-широки мащаби, предчувствуваха най-лошото. Но както хората, които, претърпели корабокрушение, носени от вълните, биха предпочели да загинат, въодушевени от някаква идея, така сега и журналистите вярваха, че облекчават края на своите сънародници. И телевизията, и радиото също полагаха усилия да поддържат програмите. Макар че вече тридесет процента от местните радиостанции мълчаха и почти всички централни станции съкратиха своите предавания общо до 4 часа дневно, радиовълните продължаваха да се излъчват. Освен международните новини и новините от страната, радиостанциите непрекъснато предаваха развлекателни програми. Така както умиращият баща със сетни сили са мъчи да развесели някак своето детенце, което изстива до него.

В обществото, което от ден на ден обезлюдяваше, се разпространяваха най-различни религиозни учения. Хората се събираха в нечия къща и се молеха.

— Ние вършихме само лоши неща и ето че дойде краят на света. Всички ще изгорим в ада. Братя, ако се молим, ще се спасим.

И какво можеха да сторят те, освен да се молят. Навсякъде из страната димяха пожари и огънят пълзеше ден и нощ. Край пътищата, в къщите, по гарите, пред входовете на блоковете се търкаляха безброй тела, набъбнали и грозни. Дъждовете помагаха на червеите и бактериите и множество тела се бяха превърнали вече в скелети. Миризмата на трупове се носеше из градовете. Сянката на смъртта надвисна над страната. Жилищните комплекси се превърнаха в гигантски гробища. Около пясъка в градинките лежаха малки разложили се телца. Родителите на децата сигурно бяха умрели преди тях и сега нямаше кой да ги погребе. Трупове имаше навсякъде — и в колите, блъснали се в крайпътни стълбове, и по стълбищата, и по гарите, и във водата на оризовите полета.