Денят на възраждането

На осми юли по заповед на правителството бяха спрени всички търговски авиолинии. Поради внезапната смърт на пилотите и членовете на екипажа катастрофите бяха повече от дванадесет. Държавните железници, градският транспорт и извънградските линии работеха едва-едва. Но независимо че машинистите бяха винаги по двама, а за по-голяма сигурност влаковете се движеха много бавно, и това не можеше да предотврати злополуките. Навсякъде по пътищата горяха преобърнати коли. Шофьорите умираха зад кормилото. И тъй като нямаше кой да разчисти останките от изгорелите коли, пътищата постепенно бяха парализирани. Правителството прекрати продажбата на бензин, като по този начин целеше да нормализира движението. Сега главно транспортно средство станаха корабите. При тях опасността бе много по-малка, защото екипажът е голям, а скоростта на движението — ниска. Но възникна нов проблем — трудностите в пристанищата, затова движението през нощта беше забранено. Почти всички кораби се използуваха за транспортиране на стоки от първа необходимост и не превозваха граждани. В страната по чудо все още се поддържаше някакъв ред. Беше направо невероятно, защото се чуваше, че дори в Европа и Америка царяла анархия и хаосът, грабежите и паниката се увеличавали. В Япония такива прояви бяха незначителни и се изразяваха най-вече в сблъсъци между полицията, хората, които искаха да напуснат големите градове и да отидат в провинцията, защото смятаха, че там ще бъдат по-спокойни, и хората от провинцията, които не желаеха да ги приемат.

Лекарите най-после се увериха, че под названието „тибетски“ грип се крие някаква друга епидемия от непозната и наистина ужасна болест. Но сега трудно можеше да се създаде нова организация на медицинското обслужване. Две трети от специалистите вече ги нямаше и откриването на причинителя „ММ–88“, чийто механизъм за предаване на болестта беше неизвестен, стана безнадеждно. Но дори за късмет да го откриеха, какви ли мерки можеха да се предприемат? В Англия онези, които се занимаваха с бактериологичното оръжие и знаеха тайната, бяха починали в първата десетдневка на юни. По този начин както Япония, така и светът изгубиха шанса да узнаят за бедствието, което ги бе сполетяло. Безплодните, но героични усилия в това направление обаче продължаваха.

Опустошението настъпваше неумолимо. На 10 юни в няколко района на Япония се въведе режим на енергоснабдяването, а на следващия ден, 11 юни, режимът се въведе в цялата страна, като през деня беше спряно подаването на електроенергия за домовете. Поради това се вдигнаха цените на транзисторните радиоприемници и телевизорите. Във всички райони на големите градове бе ограничено и водоснабдяването, а на 14 юни бе спряно движението по всички железопътни линии. Вестниците, радиото и телевизионните станции отчаяно се стремяха да продължат своята работа. Вестниците, които само преди един месец излизаха сутрин и вечер и при това в обем от десетки страници, изпълнени с реклами и различни дребни съобщения, сега намалиха своя обем до осем страници сутрин и вечер. При това тиражът им бе съкратен наполовина, защото при доставянето им също имаше трудности поради намалелия брой на пощенските служители. Но все пак журналистите правеха всичко възможно непрекъснато да информират населението за създалото се положение. Като се започна от печатните органи, постепенно целият обществен механизъм загуби своя пищен външен блясък и се показа сухият функционален скелет, скелетът на тъй наречения екзистенц-минимум. Съобщенията, които пристигаха от всички краища на света, от всички райони на Япония, бяха отчайващи. И понеже всички падаха духом, бе предложено да се спре по-нататъшното издаване на вестници. Но журналистите се оказаха упорити. Те не само даваха информация и окуражаваха хората, но и вярваха, че сега вестниците играят изключително важна роля и независимо че се публикуват само песимистични новини, ако се спре тяхното издаване, хората ще изпаднат в пълно отчаяние. И докато те продължават да излизат, ще се създава впечатление, че „редът“ и „обществото“ съществуват, и това ще помага на хората, а вестниците ще се превърнат в символ на надеждата за оцеляване. Като живееха с тази почти инстинктивна вяра, журналистите, прекрачвайки труповете на колегите си, продължаваха своята работа.