История на Първото българско царство
- Автор: Рънсиман Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Пипева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Първото българско царство». Краткое содержание книги:
Василевсът на ромеите и българите, чиято дълга титла народът съкратил до славянското „цар“331, искал да има и свой партиарх. Но преговорите с Рим забавяли ръкополагането му, тъй като от папата не можело да се очаква одобрение. Така че вероятно едва след отпътуването на Мадалберт, към края на 926 г., Симеон въздигнал българския архиепископ Леонтий Преславски в патриаршески сан. Тази дързост останала сякаш незабелязана от Константинопол. Патриарх Николай бил мъртъв, а приемникът му Стефан бил оръдие на Роман, комуто това било безразлично.
Новата политика на Симеон не без основание хвърлила в ужас сърбите. Сега било ясно, че Симеон ще търси териториално разширение на запад. За това говорело нежеланието му да опразни Северна Гърция, където чак до смъртта му се задържали български грабители. Те нападали адриатическия бряг и дори завладели части от Пелопонес.332 При тези обстоятелства не била нужна особена дипломация и сръбският княз Захарий много лесно бил убеден да премине в настъпление през 925 г. Симеон изпратил срещу него своите пълководци Мармаис и Стрина — предишните завоеватели на Сърбия. Но Захарий имал по-голям късмет от предшествениците си. Българите били разгромени, а главите на пълководците — изпратени като приятен дар в Константинопол. Симеон не бил свикнал с подобни поражения и не можел да остави това безнаказано. В България живеел като заложник още един сръбски княз, Чеслав, чиято майка била българка. През 926 г. срещу Захарий бил предприет нов поход, в който участвал и Чеслав. Това вече било прекалено много за сръбския княз; той избягал в Хърватско, отвъд планините. Тогава сръбските първенци и жупани били призовани от българите да дойдат и да признаят Чеслав за свой княз. Била им обещана неприкосновеност и те дошли, но само за да бъдат заловени и откарани, заедно с княза, като пленници в България. След това българските войски, без да срещнат съпротива, започнали да завладяват и опустошават Сърбия. Те свършили работата си докрай — страната се превърнала в пустиня. Които от жителите успели, избягали в съседните княжества; останалите били избити. Симеон прибавил към царството си нова, но обезлюдена провинция.333
По-добре щяло да бъде, ако Симеон бе спрял дотук, но той никога не знаел кога да спре. С присъединяването на Сърбия той влязъл в непосредствен досег с Хърватското княжество. То било добре организирана държава, разполагаща с голяма армия. Неговият княз Томислав бил фигура от международен мащаб. Той нямал причини да враждува със Симеон; отношенията му с Константинопол били хладни, при това той поддържал тесни връзки с новия приятел на Симеон, папата. Наистина, в Хърватско имало известен брой сръбски бежанци, но те не били опасни — планините представлявали сигурна граница. Но изглежда Симеон бил изпълнен с ревност; той не търпял някой от съседите му да бъде силен. Амбициите му, поначало твърде развихрени, сега вече граничели с необуздана грандомания. Твърдо решен да смаже съперника си, през есента на 926 г. той заповядал на военачалника си Алогоботур да поведе войските към Хърватско. Алогоботур прекосил планините, но изтощените му от воюване войници не били достоен противник на огромната хърватска армия. Поражението им било пълно, военачалникът и по-голямата част от войската били избити. Успели да избягат едва неколцина, които да разкажат на Симеон за съдбата си.334
Поражението било страшен удар за Симеон. Здравето му се влошавало и с това той започвал да губи и дързостта си. С необичайно за него благоразумие, той поискал да сключи мир. Папският легат Мадалберт, който на връщане от Преслав минавал през Хърватско, предложил своите услуги и добра воля. Било постигнато споразумение за мир, очевидно при запазване на статуквото.335 Но Симеон така и не се възстановил напълно от удара.
По онова време хората вярвали, че всеки човек има неодушевен двойник336 — някой предмет, статуя или колона, — свързан по тайнствен начин с живота му, така че всяко зло, причинено на предмета, сполетявало и живия човек. През май 927 г. един астролог разкрил на император Роман, че Симеоновият двойник е една от колоните във Форума. На 27 май патриотът Роман решил да провери това и заповядал да отстранят капитела на колоната. В същия миг сърцето на стария цар спряло да бие.337
331
Думата „цар“ произлиза от „кесар“, но вероятно славяните са я възприели от Запада по времето, когато кесар или кайзер е било равно на император. В Константинопол това е била по-ниска титла.
332
Вж. Bees. Op. cit., passim, който цитира едно житие на св. Петър Аргоски. Той несъмнено с право отнася към този период нападението над с. Галаксиди (на залива Лепанто), което било извършено по времето на „император Константин Роман“ — т.е. императорите Константин VII и Роман I. Sathas. Chronique de Galaxidi, отнася нападението приблизително към 996 г. (вж. по-долу, с 257, бел. 31), но като се имат пред вид имената на императорите, доводите му са неубедителни.
333
Constantine Porphyrogennetus. Op. cit., pp. 157—8. Пълководци във втория поход били Книн, Имиик и Ицвоклия. Не се споменават дати, но изглежда годината е била 925—926.
334
Constantine Porphyrogennetus. Op. cit., p. 158; Georgius Monachus, p. 904. Продължителят на Теофан, чийто разказ е писан по-късно, свързва войната със смъртта на Симеон (вж. с 139). Войната с Хърватско явно се е водила скоро след завладяването на Сърбия, вероятно през същата година, тъй като Мадалберт със сигурност е успял да възстанови мира преди втория Сплетски събор (927 г.), и както изглежда, преди Симеоновата смърт (май 927 г.). Безсмислено е да се обяснява войната със сключването на някакъв гръко-хърватски съюз, както правят Дринов (Южные славяне и Византия, с. 53), Златарски (История, I, 2, с. 500) и др. През тези години Константинопол не е бил в отношения с Хърватско, иначе Константин Багренородни несъмнено би споменал Томислав. (Не мога да се съглася със съвременните хърватски историци, които твърдят, че Константин е знаел за него, но под друго име, тъй като в такъв случай Константин трябва да е знаел и бъдещето с година или повече напред; вж. книгата ми Emperor Romanus Lecapenus, pp. 208 ff.) Симеоновата грандомания е напълно убедителна причина за войната. При самодържците, особено у народи, наскоро изоставили варварството, е често срещано явление да бъдат замаяни от властта си и да стигнат до състояние, граничещо с безумие. За името Алогоботур вж. с 212.
335
SiSio. Prirucnik, p. 222; Farlati, loc. cit.
336
Гръцката дума, с която наричали този двойник, била „στοιχείον“
337
Theophanes Continuatus, p. 412. Там ce казва, че Симеон предвождал лично войската си при разгрома й в Хърватско, че едва спасил живота си и починал скоро след завръщането си. За съжаление никой от по-старите хронисти, например Georgius Monachus, p. 904, или Logothete (славянски превод), p. 136, не споменаваисторията за „στοιχείον“.