История на Първото българско царство

Срещата се състояла на 9 септември, четвъртък. Симеон пристигнал при платформата по суша, заобиколен от бляскава свита: част от хората му трябвало да го пазят, други — да проверят съоръженията на гърците (той помнел опита на Крум), а трети — да служат за преводачи, тъй като Симеон нямал намерение да угодничи на Империята, като използува нейния език. След размяната на заложници, той пристъпил към преградата. Император Роман го чакал там. Неговата поява била в пълен контраст с тази на Симеон; той дошъл заедно с партиарха по вода, в своя кораб, скромно облечен, загърнат със светия плащ на Богородица, и само с неколцина спътници — той знаел, че го съпътствуват цялото величие и традициите на Империята.

Двамата владетели се поздравили през преградата. Пръв започнал Симеон, като се подиграл на патриарха, че не може да опази папството си от раздори. Но Роман повдигнал нивото на разговора, като се обърнал към българина с кратка реч. Това била доброжелателна проповед към един лекомислен низше-стоящ, в която се посочвали задълженията на истинския християнин и възмездието, очакващо всеки грешник. Симеон вече остарявал,323 „утре ще се разсипеш в прах“, предупреждавал императорът, „с какъв образ ще погледнеш страшния и праведен Съдия?“# Нравствеността изисквала Симеон да престане да осквернява ръцете си с кръвта на своите едноверци. Но същевременно Роман намекнал, че мирът ще бъде изгоден за българския владетел от финансова гледна точка.324

Речта подействувала много силно на Симеон. Наистина, сега мирът бил единствената разумна политика. Той бил спечелил много победи; под негова власт били земите от стените на Коринт и Драч до стените на Константинопол. Но самият Константинопол бил здраво укрепен, а Симеон нямал кораби. Той направил всичко, което му било по силите, но то се оказало недостатъчно. А сега, изправен пред личността на императора, Симеон за момент бил завладян от величието на Империята и от вечността на Новия Рим. В младостта си той, „полугъркът“, бил познал грандиозността на Имперската идея — както по замисъл, така и по изпълнение; идея, която съществувала през вековете, още преди прабългарите да били чули за нея. Но сега той разбрал, че завинаги ще си остане „полугрък“ и нищо повече; че винаги ще принадлежи на Империята само наполовина. Другата му половина била неизкоренимо българска, едва наскоро извисила се над варварското езичество. Борис бил по-мъдър и по-щастлив; той никога не пожелал (а и не би могъл) да бъде нещо повече от български княз. Целите му, противно на Симеоновите, били национални, не интернационални. В отношенията си с Империята той бил като дете — но не плах, а просто като дете, което се надява скоро да порасне и междувременно смята да си помогне колкото може повече, самб или с подкрепата на по-възрастните. А Симеон бил като умно, пакостливо дете, което знае колко досажда на възрастните и колко ще са доволни те, ако кротува; което прозира хитростите им, разбира слабостите им и с огромно удоволствие ги дразни, но все пак през цялото време съзнава, че е дете, а те са възрастни и в тях има нещо недостъпно за ума му, и затова се чувствува объркано, измамено и обидено. И също както едно непослушно дете се стряска и засрамва от сериозното мъмрене, така и Симеон бил респектиран от речта на Роман. Но след известно време въздействието се забравя и преднамерената пакостливост започва отново.