История на Първото българско царство

[# П. Динеков, К. Куев, Д. Петканова. Христоматия по старобългарска литература. С, 1961, с. 232. — Б. пр.]

Междувременно, докато двамата владетели разговаряли, съдбата пратила знамение. Високо над главите им два орела се срещнали и отново се разделили — единият отлетял към кулите на Константинопол, другият свърнал към Тракия. Поличбата била отправена както към Симеон, така и към Роман. Тя означавала, че поне за известно време на Балканския полуостров ще има две империи. Нали дори и орлите умират.325

Принудени взаимно да признаят независимото си съществуване, Симеон и Роман се съгласили на примирие. Възможно е дори още в този разговор да са обсъдили условията му, но по-вероятно подробностите са били уточнени от техните дипломати. Срещу голямо количество злато и други скъпоценни вещи и ежегоден дар от 100 scaramangia — богато извезани одежди, едни от най-разкошните стоки, изработвани в Константинопол, Симеон приел да изтегли войските си от имперските територии и най-вече от укрепените черноморски градове, които бил превзел — Агатопол и Созопол, а може би дори и Девелт и Анхиало, за да осигури на императора достъп по суша до неговия град Месемврия.326 След тези споразумения Симеон се върнал мирно в България.

В известен смисъл мирът бил траен. Симеон повече не нападнал Тракия. Но той не бързал да предаде завоюваните черноморски крепости. Роман неведнъж му писал и настоявал за връщането им, като дори отказал да му изпрати обещаните дарове, докато не получи крепостите обратно. Той обаче бил склонен да праща годишното количество scaramangia, ако Симеон се въздържа от набези. Симеон нямал нищо против. Задържането на черноморските крепости едва ли било нещо повече от показен жест — моралното въздействие от срещата отслабвало и сега той искал да покаже, че не се страхува от Империята. Всъщност политиката му коренно се променяла. Той съзнавал, че може да бъде само балкански владетел, но поне щял да стане василевс на Балканите. До този момент, надявайки се да седне на императорския престол, Симеон бил твърде педантичен спрямо титлите, които използувал, и с готовност признавал духовното господство на патриарха — така бъдещето му правителство щяло да избегне усложненията. Но сега той нямал такива задръжки. Симеон решил да носи царска титла, макар и да не можел да царува в Константинопол. През 925 г. той се провъзгласил за василевс на ромеи и българи327, титла, предназначена да възвеличи него и да оскърби враговете му. Император Роман бил крайно разгневен и изпратил протестно писмо, но Симеон не му отговорил.328 Вместо това той поискал от Рим да признае титлата му. Рим, който наскоро бил постигнал надмощие над гръцките интереси в Илирик, се съгласил — папата не преставал да храни надежди за спечелването на България. През 926 г. папският легат Мадалберт пристигнал в Преслав, упълномощен от папата да признае царското достойнство на Симеон.329 Това бил плодът от посещението на Теофилакт и Кар, на което Николай възлагал толкова големи надежди. Но Николай вече бил разочарован. Срещата била подкопала вярата му в Симеоновото благородство, а сега той разбрал, че Симеон вече няма нужда от него. След срещата той на два пъти му писал, но това били писма на един разгневен, огорчен, болен старец. Най-сетне през май 925 г. милостивото провидение го отвело при дедите му, преди да успее да научи за новите чудовищни деяния, които неговият навремето възлюбен син се готвел да извърши.330