Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
Но знаеше с безутешност по-окаяна от всичко, което бе изпитвал досега, че няма да има никакъв дар на покой, нито за него, нито за никого от другите, и че дори разпадането може да се окаже недостатъчно, за да пречисти душата му.
Кремъчният меч в ръката му бе тежък, сякаш затънал в кал. „Де да беше така.“ Костите му, втвърдени на камък, бяха като клетка, която го държеше отвътре.
Когато зората изгря на четвъртия ден, когато писъците в черепа му секнаха, той вдигна глава и погледна единственото друго същество, което не се беше поддало на неумолимия зов на Първия меч.
Гадателката на кости от клана Бролд. От Втория, Пропадналия ритуал. „А дали е пропаднал? Капещ нож, толкова сладко, толкова пророческо име.“
— Това — каза Калт Урманал — е Ритуалът, който сте търсели, Ном Кала. Това е спасението, което сте желаели. — Посочи. — Спасението ви от тези… деца. Които щяха, в годините, които идат — годините, с които те вече не разполагат, — да избият твоите родственици. Твоя мъжкар, твоите деца. Щяха да ви избият всички, без да се замислят и за миг. В техните очи вие сте били зверове. По-низши от тях и следователно заслужили съдбата на по-низшите.
— Звярът, който умира от ръката на човек, остава невинен — отвърна тя.
— Докато хората не могат да претендират за същото.
— Не могат ли?
Калт Урманал кривна глава и изгледа загърнатата в бели кожи жена.
— Ловецът намира удовлетворение.
— Нуждата стига.
— А убиецът?
— Нуждата стига.
— Тогава всички сме прокълнати да вършим безкрайни престъпления и това е вечната ни съдба. И сме дарени със способността да оправдаваме всичко, което вършим. — „Но това не е никакъв дар.“ — Кажи ми, Ном Кала, чувстваш ли се невинна?
— Не чувствам нищо.
— Не ти вярвам.
— Не чувствам нищо, защото не е останало нищо.
— Аха. Сега ти вярвам, Ном Кала. — Той огледа касапницата. — Мислех да стоя тук, докато самите кости не изчезнат под пръстта, скрити от треви и храсти. Докато нищо не остане от това, което се случи тук. — Помълча и повтори: — Мислех.
— Няма да намериш никакво наказание, Калт Урманал.
— Да, това беше думата, която търсех. Бях я забравил.
— Както си искал.
— Да. Както исках.
Никой от двамата не проговори повече чак докато слънцето отново не се скри и не отстъпи небето на Нефритените странници и на разбитата луна, която се издигна боязливо на североизток. Тогава Калт Урманал вдигна оръжието си.
— Надушвам кръв.
— Да — каза Ном Кала.
— Безсмъртна кръв, още непролята, но… скоро.
— Да.
— В мигове на убийство светът се смее — каза Калт Урманал.
— Мислите ти са жестоки — отвърна Ном Кала, докато прибираше полепналия си с косми боздуган в клупа, стегнат на гърба й. Извади харпуните си.
— Нима? Ном Кала, познавала ли си някога свят на мир? Знам отговора. Съществувал съм много по-дълго от теб и през това време нямаше никакъв мир. Никога.
— Познавала съм мигове на мир — отвърна тя и го погледна. — Глупаво е да очакваш повече от това, Калт Урманал.
— Търсиш ли сега такъв миг?
Тя се поколеба, преди да отвърне:
— Може би.
— Тогава ще тръгна с теб. Ще пътуваме, за да го намерим. Онзи единствен, най-скъп миг.
— Не се вкопчвай в надеждата.
— Не, ще се вкопча в тебе, Ном Кала.
Тя потрепери. И прошепна:
— Не прави това.
— Мога да видя, че си била красива някога. А сега, заради копнежа в празното ти сърце, си красива отново.
— Така ли ще ме изтезаваш? Ако е така, не пътувай с мен, умолявам те.
— Ще бъда безмълвен до теб, освен ако не решиш друго, Ном Кала. Погледни ни, оставаме ние двамата. Безсмъртни и толкова пригодни да търсим този миг на мир. Да започнем ли?
Тя не отвърна нищо и тръгна.
Той също.
„Помните ли как танцуваха цветята на вятъра? Три жени коленичиха в меката глина до потока, гребнаха с шепи бистра вода и я пръснаха по омекналите кожи на пран’аг, преди да ги вържат. Преселението на пран’аг беше започнало, по рогата им имаше меко кадифе, а насекомите кръжаха на искрящи облаци, пърхаха като възхитителни мисли.“
„Слънцето бе топло в онзи ден. Помните ли?“
„Лъскави камъчета се вадеха от торбите, обикаляха по кръга смеещи се младежи, а месото вече беше почти опечено и всички се събираха за пиршеството. Беше, с тези прелестни гледки, ден като всеки друг.“
„Зовът от края на лагера не беше прекомерно тревожен. Трима странници, приближаващи се от юг.“