Сакатият бог

— Форкрул Ассаил — промълви той и се обърна към Ерастас: — Не може да им се позволи наистина да успеят в това, което се стремят да направят. Трябва да знаеш това. Ассаил не коленичат пред богове, та дори и Древни.

— Наглостта им е безгранична — изръмжа Ерастас. — Ще използваме това, драги ми Ашици. Може и да клъцнат гърлата на боговете. Но ние сме друго.

— Ще ни трябва К’рул, преди да свърши всичко това, мисля.

— От всички нас той най-добре разбира от целесъобразност — съгласи се Ерастас.

„Целесъобразност?“

— И Маел. И Олар…

— Онази дърта вещица си има свои планове, но ще се провали.

— С подбутване?

— Няма да е трудно — отвърна Блудния. — Подбутване? По-скоро потупване, най-лекичко сръгване.

— Не прибързвай с това. Тя ще послужи добре за отвличане, колкото може по-дълго.

Отново опипаше дупката на окото си. Благословия ли търсеше? Едва ли.

— Азат — отрони Секул Лат. — Това беше неочаквано. Колко дълбока е раната ти, Ерастас?

— По-скоро е негодувание, отколкото кръв — отвърна с гримаса Блудния. — Бях използван жестоко. Някой ще плати за това.

— Крадеца на живот?

— Ех, Ашици, за глупак ли ме смяташ? Да предизвикам него? Не. Освен това имаше замесени деца. Човешки деца.

— По-лесни жертви значи.

Ерастас май долови нещо в тона на Секул Лат, защото лицето му помръкна.

— Не си и помисляй, че са невинни!

— Не мисля — отвърна Секул, сетил се за своите нечестиви деца. — Но окото ти го глътна Пернатата вещица, нали? А твърдиш, че си я убил със собствените си ръце. Как тогава…

— Глупавата маневра на Икариум в Ледерас. Затова така и не намерих душата й. Тя отнесе окото ми направо при него, гадната кучка. А той изплю гмеж от нови лабиринти и направи от окото ми Финнест за Азат. Той остава единствената непредвидима сила в тази схема.

— Смирение ни уверява друго.

— Не й вярвам.

„Най-после започваш да мислиш ясно, приятелю.“

— Точно така.

Ерастас кимна към Килмандарос.

— Не можем ли да я нахраним или нещо такова? Да ускорим изцеряването?

— Не. Преградите, които поставиха Рейк и другите, са силни. Изтръгването им я нарани дълбоко, така че никакво магическо изцеряване не може да я достигне. Остави я на мира.

Ерастас изсъска.

— Освен това — продължи Секул Лат — все още не всички са на мястото си. Знаеш го.

— Толкова дълго чакам за това. Искам да сме готови, когато дойде времето.

— И ще бъдем, Ерастас.

Единственото око на Блудния се впи в Секул Лат.

— Смирение не е единствената, на която не вярвам.

— Ще има пепелища и смърт, но ще се появят оцелели. Винаги се появяват. Те ще разберат необходимостта от кръв. Властта ни ще бъде неоспорима, Ерастас.

— Но се опитахте да ме предадете. Ти и Килмандарос.

— Да те предадем? Не. — „Отхвърлихме те.“

— Така го приемам аз. Какво друго да мисля?

— Това, което не успяваш да разбереш, стари приятелю — каза Секул Лат, — е, че неоспоримата власт не ме интересува. Не ме интересува нов свят, израснал от отломките на този. Напълно ще съм щастлив да газя из руините. Да се надсмивам на онези смъртни, които биха опитали отново. — Махна с ръка. — Остави света на безумното му невежество — животът поне беше прост тогава. Обърнах гръб на своите поклонници, защото приключих с тях. Отвратен съм от тях. Не искам онова, което имахме, Ерастас.