Сакатият бог

Беше затворила очи и умът й се бе отнесъл към място на пясък и прах, където гаснещата слънчева светлина превръщаше стръмнините в огън. Познаваше този свят. Виждала го бе много пъти, вървяла беше из него. А някъде в мъгливите далечини имаше познати лица. Човешки фигури, гъмжащи в знойните пазари на Г’данисбан, прохладни коридори и шляпане на боси крака. А след това — ужас, слуги с окървавени ножове, нощ, пълна с пламъци и дим. И из целия град писъци пронизваха безумието.

Стая, в която някой се олюлява. Много скъпа на сърцето й стая… майка й ли бе това? Сестра? Или просто някоя гостенка? Двете конярчета и една слугиня — която винаги се смееше, помнеше тя, и сега пак се смееше, а юмрукът й и ръката й почти до лакътя проникваше вътре в мама, докато момчетата я притискаха на пода. До каквото и да се опитваше да се докопа смеещото се момиче, като че ли така и не го намираше.

Сляпа паника, бягство, едно от момчетата тича след нея.

Боси крака шляпат по камъка. Тежък накъсан дъх. Настигна я в коридора и проникна в нея с нещо друго вместо с юмрука си, и ако се съдеше по виковете му, намери каквото бе търсил миг преди някаква странна преграда в главата й да изригне навън, и той се озова разпльокан на сводестия таван на коридора. Очите му бяха опулени, лицето му потъмняваше, нещото между краката му се свиваше и почерняваше — всичките му кръвоносни съдове се пръскаха.

Тя го гледаше и видя как издутите му очи започнаха да пръскат кръв на тънки струи. И продължи да натиска. Костите му запращяха, плиснаха се течности, изпражненията му шляпнаха върху краката й и се смесиха с изливащата се оттам кръв. Докато се сплескваше, той се разтегли и заприлича на част от самия камък, грозно подобие на нещо смътно човешко, направено от кожа, гипс и капеща кал.

Подозираше, че вече отдавна е умрял.

Махна се оттам омърсена, сякаш той все още бе в нея и винаги щеше да е в нея, сякаш в нея вече нямаше нищо чисто, недокоснато от някой друг.

После, много по-късно, лице на убиец, нощ на пещери, на демони и убийство. Беше мечтала за отрова, да, и беше имало подути тела, но нищо не я беше прочистило, колкото и да се беше опитвала.

Извън някакъв град, гледа извисяващите се пламъци. Умираха войници. Светът беше капан и всички изглеждаха изненадани, макар това да беше нещо, което винаги беше знаела. Огънят я искаше, а щом толкова я искаше, добре, тя го пусна в себе си. Да изгори всичко вътре в нея.

Искала бе да вярва, че е станало така. Че най-после е пречистена. Но много скоро започна да чувства връщането на онова момче дълбоко, дълбоко в нея. Имаше нужда от повече. Повече огън, защото огънят нанасяше смърт. А сред бушуващия пожар, отново и отново, един глас й шепнеше.

„Ти си мое дете. Девата на Смъртта изобщо не е това, което си мислят. Това, което умира, е самата дева, чистотата на душата й. Или душата му. Защо винаги мислят, че Девата е момиче? Тъй че ти показвам какво беше, но сега показвам какво си. Почувствай сърцето ми — то е удоволствието, което завинаги си изгубила. Почувствай целувката ми на устните си: това е любовта, която никога няма да познаеш. Виж моя глад, това е твоят копнеж за мир, който никога няма да намериш.“