Сакатият бог

Три дни и две нощи бяха стояли сред мъртвите тела. Кръвта и мръсотията засъхваше по опърпаните им кожи и оръжия. Стояха съвсем неподвижни и само вятърът дърпаше сухите кичури коса и ивиците раздрана кожа.

Лешоядните птици, гущери и нощни пеперуди, спуснали се над полето на касапницата, се хранеха необезпокоени, лениво отпуснати в своя пир с гниеща плът. Фигурите, които стояха неподвижно сред тях, бяха твърде изсъхнали, за да привлекат вниманието им. Можеше да са дънери на отдавна мъртви дървета, обрулени от вятъра и безжизнени.

Дребните същества бяха напълно безчувствени за безмълвния вой, изтръгващ се от душите на убийците, за несекващите вълни скръб, които разтърсваха тези съсухрени привидения, за ужаса, кипнал под пластовете почерняла съсирена кръв. Не можеха да усетят бурята, бушуваща зад лицата с изопната кожа, в кухините на черепите, в хлътналите ями на мястото на очите.

На третата вечер, щом слънцето се скри, Първи меч Онос Т’уулан се обърна на югоизток и с тежки, но равни крачки пое натам, а мечът в ръката му заора пътека през възлестите туфи трева.

Другите го последваха — армия от окаяни, безутешни Т’лан Имасс с напълно опустошени души.

Убийци на невинни. Касапи на деца. Каменните мечове се вдигаха и каменните мечове падаха. Лица изписваха заплетени сказания за ужас. Малки черепи се разтваряха с пукот като яйца на щрауси. Духове пърхаха и бягаха като врабци.

Двама останаха назад. Калт Урманал от Оршайн Т’лан Имасс пренебрегна заповедта на своя клан, натиска на волята му. Разтреперан се задържа срещу порива на страховитата вълна, която така настойчиво го тласкаше в сянката на Първия меч.

Нямаше да се преклони пред Онос Т’уулан. И колкото и да копнееше да се разпадне в безчувствена прах, да освободи завинаги изтерзания си дух, все пак остана, заобиколен от полуизядени трупове — изкълвани очни кухини и устни, оголени от гладните клюнове скули, — и се вкопчи с две ръце в рухващото безумие на всичко, което този живот — и смърт — му бяха поднесли.