Магьосникът

Тук имаше същества от дузина страни и също толкова митологии. За някои — като вендиго, — тя само беше чувала, но поне бяха присъщи на американския континент. Други, доколкото й бе известно, никога не бяха идвали в Новия свят и си стояха на сигурно място в родните си земи или в съседните им Сенкоцарства. Японските они не би трябвало да живеят редом с келтските пеисти42.

Тук имаше нещо ужасно сбъркано.

Пернел сви зад един ъгъл и усети бриз да разрошва косата й. Обърна се с лице към него и разшири ноздри, подушвайки сол и водорасли. Припряно се озърна през рамо и забърза по коридора.

Изглежда, Дий събираше тези създания, струпваше ги на едно място, но защо? И още по-важно: как? Беше нечувано да заловиш един-единствен ветал, а какво остава за дузина? И как бяха успели да отнемат малко минотавърче от майка му? Дори Скатах, колкото и безстрашна и смъртоносна да беше, никога не би се изправила по своя воля срещу представител на бикоглавата раса.

Пернел стигна до едно стълбище. Мирисът на солен въздух вече бе по-силен, бризът — по-хладен, но тя се поколеба, преди да сложи крак върху първото стъпало, и се наведе да провери за сребърни нишки. Такива нямаше. Още не бе видяла що за същество тъче паяжините, окичили подземните килии, и това страшно я изнервяше. Навеждаше я на мисълта, че създателите на паяжините вероятно спят… което означаваше, че рано или късно ще се събудят. А когато това станеше, целият затвор щеше да загъмжи от паяци — или още по-лоши твари — и на нея не й се искаше да е на открито в този момент.

Малка част от силата й се бе върнала — със сигурност достатъчно, за да се защити, макар че в мига, в който използваше магия, това щеше да привлече сфинкса към нея и същевременно да я отслаби и състари. Пернел знаеше, че ще има само един шанс да се изправи срещу създанието, и искаше — трябваше — да е колкото може по-силна за тази среща. Тя се втурна нагоре по скърцащите метални стъпала и спря пред разядената от ръжда врата. Отметна косата си назад и долепи ухо към корозиралия метал. Чуваше се само глухият тътен на морето, което продължаваше да подрива острова. Пери хвана дръжката с две ръце, леко я натисна и бутна вратата. Стисна зъби, когато старите панти проскърцаха и изстъргаха, а звукът отекна по коридорите.

Излезе в широк двор, ограден с полуразрушени постройки. От дясната й страна слънцето залязваше, обагряйки камъните в топла оранжева светлина. С въздишка на облекчение тя разпери широко ръце, обърна се към слънцето, отметна глава назад и затвори очи. Статична енергия пробяга с пукот по черната й коса и я вдигна от раменете й, щом аурата й започна моментално да се презарежда. Вятърът, духащ откъм залива, бе хладен и тя вдиша дълбоко, прочиствайки дробовете си от вонята на гнилоч, плесен и чудовища.