Магьосникът

Софи погледна надолу към ръцете си. Огънят беше изгаснал, оставяйки черни сажди по дланите и китките й. Тя потърка ръце, но само ги размаза.

— Дай на мен. — Франсис вдигна една лейка и я разклати. Отвътре се чу плискане на течност. — Протегни си ръцете. — Той поля вода върху дланите й — водата засъска, щом ги докосна, — отмивайки черните петна. Графът измъкна от задния си джоб безупречно чиста бяла кърпичка, топна я в лейката и грижливо избърса остатъците от саждите. Но около дясната й китка, където Сен Жермен я бе държал, саждите не искаха да се отмият. Дебела черна лента обикаляше китката й като гривна.

Графът щракна с пръсти и показалецът и кутрето му пламнаха. Той поднесе светлината по-близо до ръката на Софи.

Тя погледна и видя, че на кожата й се е отпечатала татуировка.

Бавно вдигна ръка и завъртя китката си, за да огледа плетеницата, увита около нея. Две нишки, златна и сребърна, се сплитаха и виеха една около друга, за да оформят сложна шарка, която малко приличаше на келтска. От вътрешната страна на китката, където Сен Жермен бе притиснал палеца си, имаше идеално златно кръгче с червена точка в центъра.

— Когато искаш да задействаш Огнената магия, притисни с палец кръгчето и съсредоточи аурата си — обясни Франсис. — Това мигновено ще разпали огън.

— И това ли е? — попита изненадано момичето. — Това ли беше всичко?

Сен Жермен кимна утвърдително.

— Да, това е. Защо, ти какво очакваше?

Софи поклати глава.

— Не знам, но когато Вещицата от Ендор ме учеше на Въздушната магия, ме уви в превръзки като мумия.

Графът се усмихна стеснително.

— Е, аз не съм Вещицата от Ендор, разбира се. Жана ми каза, че тя е вложила в теб всичките си спомени и знания. Нямам представа защо го е направила; със сигурност не е било необходимо. Но без съмнение си е имала причини. Освен това не знам как да го направя, а и не съм убеден, че искам да знаеш всичките ми мисли и спомени — добави той с усмивка. — Някои от тях не са много хубави.

Софи се усмихна.

— Радвам се. Нямаше да ми е приятно да се справям с още един товар от спомени. — Тя вдигна ръка, натисна кръгчето на китката си и кутрето й запуши, после нокътят засия за миг в смътно оранжево, преди да лумне с тънък, трепкащ пламък. — Откъде знаеше какво да направиш?

— Е, аз съм преди всичко алхимик. Предполагам, че в днешно време би ме нарекла учен. Когато Никола ме помоли да те обуча на Огнената магия, нямах представа как да го направя, затова просто подходих като към всеки друг експеримент.

— Експеримент ли? — Момичето премигна. — А можеше ли да се обърка?

— Истинската опасност беше просто да не подейства.

— Благодаря — каза Софи накрая, а после се засмя. — Очаквах процесът да е по-драматичен. Наистина се радвам, че беше толкова… — тя направи пауза, търсейки точната дума — … обикновено.

— Е, може би не чак толкова обикновено. Човек не се учи всеки ден как да овладява огъня. Какво ще кажеш за „необикновено“? — предложи Сен Жермен.