Господарка на Империята

Слугите забързаха да съберат чашите, Джикан се намръщи, замислен за тънкостите на търговския договор, а Мара излезе, придружена от Люджан и Сарик.

Отвън, в сумрака на коридора, Сарик я погледна и каза:

— Пое голям риск, господарке. Всеки търговец от Мидкемия, който е роден цуранин, може някога да е бил заклет на Минванаби.

Изнервена, че е лишена от отдиха си, Мара отвърна кисело:

— Всички видяхте. Той пи също колкото мен. — После гласът й омекна. — А и от тези напитки се чувствам чудесно.

Сарик се поклони, но мълчанието му издаде недоволството му.

Мара тръгна към детската, откъдето долиташе гневният рев на Джъстин. Въздишката й преля в смях.

— Закъснях, а слугите явно са вдигнали ръце. — Отпусна ръка на издутия си корем. — Нямам търпение това дете да се роди, макар че с още едно никой от нас няма да види мир.

Люджан се усмихна лукаво.

— Сигурен съм, че Хокану ще се постарае да ти направи и още, господарке.

Мара се засмя, но горчивата нотка в смеха й не убягна на двамата й съветници.

— Нямам нищо против, стига да можем да се споразумеем Джъстин да е наследникът на Акома.

Търговецът, наречен Джанайо от Ламът, влезе със свитата си от наети мидкемийски стражи в един запуснат склад. Бе късно след полунощ. Фитилите на лампите в богатия квартал бяха догорели, а над порутените жилища край речния бряг хвърляше някаква светлина само гаснещата луна. Улиците бяха потънали в мрака и мъглата над Гагаджин. Там, където преди опърпаното население на града грабеше както му скимне всеки, който дръзнеше да мине без охрана, сега патрулите на императора гонеха скитниците и вагабонтите и в най-тъмните улички. Единствените спокойни същества бяха уличните псета, ровещи из сметта от пазарите.

Макар и спокоен за стандартите на Цурануани, за мидкемийските уши градът съвсем не беше мирен. Дори тук, в склада, долитаха виковете на мадам от Тръстиковия живот, хокаща клиент, проявил грубост към някое от момичетата й. Лаеха кучета, изграчи събудила се птица джига. Проплака бебе. Хората, наети да придружат Джанайо, помръдваха неспокойно. Не знаеха защо са ги довели в тази празна порутена сграда. Нито защо им бяха платили, за да минат през разлома. Работодателят ги беше проверил грижливо и държеше да не говорят цурански. Но пък предлаганите пари бяха добри.

Копринени въжета с тежести в краищата внезапно се спуснаха от таванските греди. Закачиха и дръпнаха здраво, всяко усукало гърлото на изненадан варварски войник.

Последваха ги убийци — скочиха от невидимите си скривалища и събориха пазачите на пода. Вратовете на четирима мъже моментално бяха счупени, а другите заритаха безпомощно и захъхриха, докато ги вдигаха нагоре и бавно ги душаха.

Носачите гледаха с ужас смъртта на мидкемийските наемници, но бяха достатъчно благоразумни, за да не извикат. Страхът им беше краткотраен. Други двама облечени в черно убийци излетяха от сенките и се задвижиха през невъоръжените им редици като вятър през тръстика. За по-малко от минута десетимата носачи на Джанайо лежаха мъртви и кръвта от прерязаните им гърла потече по дървения под. Убийците, вдигнали въоръжените стражи, отпуснаха въжетата и мъртвите мидкемийци се свлякоха на земята.