Клубът на мъртвите
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Клубът на мъртвите». Краткое содержание книги:
Страхът за живота на любимия е изместен от болка и обида, когато Суки разбира, че той й е изневерил с бившата си приятелка. Все пак сервитьорката успява да загърби наранените си чувства и заминава за Мисисипи, за да спаси Бил и да предотврати назряващата вампирска война.
Просто великолепно, наистина, стига да имах поне бегла представа къде се намирам в момента.
Крайно нелепо положение — да се изгубиш точно когато отчаяно се опитваш да избягаш.
Вдишах и издишах дълбоко няколко пъти. Върнах се отново на пътя и шофирах, докато пред погледа ми се появи работеща бензиностанция. И въпреки че резервоарът ми беше пълен (благодаря, Ерик), отбих и паркирах до една от колонките. От другата страна имаше черен „Мерцедес“, а жената, която го зареждаше с гориво, изглеждаше интелигентна, на средна възраст, и носеше удобни дрехи за път. Реших да почистя предното стъкло и докато вадех гумираната миячка от кофата с вода, попитах:
— Случайно да знаете как бих могла да стигна до магистрала 20?
— О, разбира се — отвърна тя и се усмихна. Явно беше от онези хора, които с готовност помагаха на другите, и аз благодарих на щастливата случайност, че ме срещна е нея. — Сега сте в Мадисън, а Джаксън се намира на юг оттук. Магистрала 55 е на около два километра в тази посока — тя посочи на запад. — Тръгвате по 55 в южна посока и ще излезете точно на магистрала 20. Или пък може да минете през…
Очевидно се канеше да ме залее с информация.
— О, това ми е напълно достатъчно. Точно така ще направя, инак току-виж съм се загубила.
— Разбира се, радвам се, че успях да помогна.
— Успяхте, и още как.
Усмихнахме се лъчезарно една на друга, като две приятни дами, срещнали се случайно. За малко да изтърся: „Е, ще тръгвам, че в багажника ми има вампир, който не е ял от доста време“, но, слава богу, потиснах лекомисления си порив. Бях жива, Бил — също, и тази нощ щяхме да се приберем в Бон Темпс. Чакаше ни спокоен и безпроблемен живот. Естествено, ако не броим предстоящите разправии с моя неверен приятел; тревогата ми дали някой не е открил тялото на върколака, когото Буба уби в Бон Темпс; тревогата ми дали някой не е открил тялото на върколака, натъпкан в гардероба на Алсид; и очакването на реакция от кралицата на Луизиана относно авантюрата на Бил с Лорена. Казвам „авантюра“ съвсем условно, защото дори за миг не допусках, че тя би могла да има сексуален интерес към него.
Като изключим всичко това, положението беше тип-топ.
„Доста е на деня злото, което му се намери“ — казах си аз. Любимият цитат на баба от Библията.
Бях на около девет години, когато я помолих да ми го обясни, и тя каза: „Не си дири белята, тя сама ще те намери“.
Окрилена от тази мъдрост, разчистих мрачните си мисли и направих бърз разбор на плановете си. Следващата ми задача бе просто да се върна в Джаксън и да намеря убежище на паркинга. Спазих инструкциите на любезната жена от бензиностанцията и половин час по-късно с облекчение установих, че се намирам в покрайнините на Джаксън.
Знаех, че ако успея да намеря сградата на Конгреса, ще открия и жилищната кооперация на Алсид. По време на кратката ми обиколка с Алсид из центъра на Джаксън не обръщах голямо внимание на маршрута. Но в целия щат Мисисипи нямаше чак толкова много пететажни сгради, дори и в столицата, така че след напрегнато обикаляне по улиците на градчето най-после я открих.
Ето, помислих си, настъпи краят на всичките ми проблеми… Защо ми трябваше да дърпам дявола за опашката?
Спрях до будката на охраната, където трябва да изчакаш, докато пазачът дръпне ръчката или натисне бутона, или каквото там прави, за да вдигне бариерата. Ужасявах се, че може да ми откаже достъп, защото нямах специален стикер, какъвто имаше Алсид на пикапа си.
Будката беше празна, което ми се стори доста странно. Намръщих се и се зачудих какво да правя. По едно време отсреща се появи пазачът. Тътреше крака към рампата, облечен в тежката си кафява униформа. Щом ме видя, направи стресната физиономия и забърза към колата. Въздъхнах. Все пак щеше да ми се наложи да разговарям с него. Натиснах копчето, което сваляше прозореца ми.
— Съжалявам, че ми се наложи да изоставя поста си — заоправдава се той. — Трябваше да… ъмм… лични нужди.
Вече разполагах с преимущество.
— Ще ползвам тази кола известно време. Мога ли да получа временен стикер? — казах аз и го изгледах многозначително. Погледът ми казваше: „Дай ми стикер и аз няма да кажа на никого, че си зарязал поста си“.
— Да, госпожице. Апартамент 504, нали?