Клубът на мъртвите
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Клубът на мъртвите». Краткое содержание книги:
Страхът за живота на любимия е изместен от болка и обида, когато Суки разбира, че той й е изневерил с бившата си приятелка. Все пак сервитьорката успява да загърби наранените си чувства и заминава за Мисисипи, за да спаси Бил и да предотврати назряващата вампирска война.
— Не — каза тя и очите й застинаха.
Избутах я настрана и с усилие се изправих. Дишах тежко, а ръцете ми трепереха неконтролируемо. Лорена не помръдваше. Цялата случка се разигра толкова бързо и безшумно, че ми се струваше нереална.
Бил погледна купчината, която лежеше на пода, после вдигна очи към мен. Не успях да разгадая изражението на лицето му.
— Е — казах. — Светих й маслото.
После коленичих до нея, като едва се сдържах да не повърна. Изгубих още няколко ценни секунди, докато се съвзема. Чакаше ме още работа. Смъртта й нямаше да ми помогне с нищо, ако не успеех да изведа Бил оттук, преди да е дошъл още някой. Трябваше да извлека някаква полза от ужасната си постъпка.
Би било разумно да скрия тялото — което се съсухряше с всяка изминала секунда, — но първо трябваше да изведа Бил. Увих одеялото около отпуснатите му рамене; страхувах се да го погледна в очите.
— Това Лорена ли беше? — прошепнах в ухото му, завладяна от внезапно съмнение. — Тя ли ти стори това?
Той отново кимна.
Бим-бам-бум, вещицата е мъртва.
Изчаках малко да видя дали ще почувствам нещо, но не ми хрумваше нищо друго, освен да попитам Бил защо някой на име Лорена би говорил с чуждестранен акцент. Стори ми се тъпо, затова премълчах.
— Трябва да се събудиш. Трябва да си буден, за да те заведа до колата, Бил — стараех се да държа съзнанието си отворено за върколаците в съседната стая. Единият от тях започна да хърка зад затворената врата; усетих мисловно раздвижване у още един, когото не бях успяла да забележа. Застинах на място, но след няколко секунди почувствах, че разумът му отново потъва в сън. Поех дълбоко въздух — много дълбоко — и покрих главата на Бил с одеялото. После преметнах лявата му ръка през врата си и го повдигнах. Той стана бавно от стола и макар че от време на време стенеше от болка, успя да се затътри до вратата. Вече изнемогвах под тежестта му, така че се зарадвах на възможността да спра за миг. Улових топката, завъртях я и после залитнах заедно е Бил, но успях да запазя равновесие. Той буквално спеше прав.
Единствено усещането за опасност го стимулираше да се движи.
Вратата се отвори и аз отново проверих дали мъхестото жълто одеяло покрива плътно главата му. Бил изстена и омекна почти напълно, когато усети бледата дневна светлина. Започнах да му говоря съвсем тихо, ругаех го, предизвиквах го да върви, повтарях му, че щом онази кучка Лорена е успяла да го държи буден, ще успея и аз, заплашвах, че ще го набия, ако не си завлече задника до колата.
Най-после, разтреперана от огромното усилие, успях да отведа Бил до багажника. Отворих го.
— Бил, седни на ръба. — Обърнах го с лице към мен и му помогнах да седне. Но съзнанието му вече спеше напълно и той просто рухна назад. Намести се в тясното пространство, издаде мъчителен стон, който ме жегна право в сърцето, и повече не помръдна. Сякаш умря. Исках да го раздрусам, да му се разкрещя, да блъскам с юмруци гърдите му.
Но от това нямаше да има никаква полза.
Напъхах в багажника стърчащите части от тялото му — крак, ръка — и затворих капака. Позволих си разкоша да отдъхна една минута.
Докато стоях в утринния полумрак насред пустия двор, проведох кратък мисловен дебат сама със себе си. Дали да скрия тялото на Лорена? Струваше ли си да хабя време и енергия за подобно начинание?
Промених решението си шест пъти в рамките на трийсет секунди. Накрая сметнах, че може би си струваше. Ако тялото липсваше, върколаците щяха да си помислят — евентуално — че Лорена е завела Бил някъде за допълнителна серия мъчения. А Ръсел и Бети Джо щяха да бъдат глухи, слепи и недостъпни за целия свят до залез-слънце, така че ако някой имаше нужда от инструкции, трябваше да почака. Не се заблуждавах, че признателността на Бети Джо би могла да стигне дотам, че да ме пожали, ако ме заловяха на местопрестъплението. Максимумът на очакванията ми се простираше до една по-бързичка смърт.
Взела окончателно решение, аз отново прекрачих прага на оплисканата с кръв стая. Дори стените й излъчваха страдание и мъка. Зачудих се колко ли човеци, върколаци и вампири бяха държани в плен тук. Събрах веригите възможно най-тихо и ги натъпках в блузата на Лорена; нека си мислят, че Бил все още е окован в тях. Огледах се наоколо, за да видя дали имаше още нещо за чистене. В тази стая имаше толкова кръв, че локвата около Лорена не правеше никакво впечатление.
Време беше да я измъкна оттам.
Не можех да си позволя да я влача, защото обувките й щяха да тракат по пода, затова я метнах през рамо доста непохватно, тъй като ми се случваше за пръв път. За щастие, Лорена беше дребна, а аз имах опит в блокирането на съзнанието си, иначе щеше да ми стане лошо само при мисълта за поклащащата се на рамото ми мъртва вампирка, съвършено отпусната и в начална фаза на разпадане. Скърцах със зъби, за да потисна истеричния писък, който напираше в гърлото ми.