Кралска кръв

— Несъмнено, милорд — отвърна Даскелин и отново сведе глава в поклон. — Разбирам.

Щом Даскелин излезе, Гедер се обърна към свещеника.

— Е?

Басрахип наклони глава.

— Принце?

— Истина ли е?

— Да, той разбира — отвърна спокойно свещеникът.

— Какво разбира?

— Не каза, принце.

— А одобрява ли?

— Не каза — повтори Басрахип и разпери ръце, сякаш предлагаше на Гедер празния въздух. — Живият глас дава информация единствено за казаното. Ако искате да научите за тези неща, трябва да го попитате. И тогава ще разберем.

Гедер отиде при малкия макет на Калтфел и клекна до него. Толкова кратко разстояние. Една крачка оттук и щеше да се озове при войската на Калиам. Прииска му се да стъпи върху макета, да размаже непокорните му стени, улици, сгради. Да ги направи на пух и прах. Де да можеше да го направи и на истинския град. Дълбок звук стигна до съзнанието му — Басрахип се смееше.

— Какво?

— Принце…

— Регент съм — поправи го раздразнено Гедер. — Регент е повече от принц.

— Милорд регент — каза Басрахип. — Приятелю. Вашите хора са странни. Искат да направят нещо навън, в широкия свят, а се затварят тук с малки играчки.

Стана, приближи се до моста Сереф и седна до него. Взе фигурката на конника, който представляваше лорд Каут, барона на Даник, и се обърна към нея:

— Защо се сражаваш, малко войниче? А? Какво се надяваш да постигнеш? Какво ти казва сърцето? — Престори се, че слуша. Или пък наистина чуваше, а само се преструваше, че се преструва. Вдигна развеселен поглед към Гедер. — Не казва.

— И какво? Да отида на фронта лично? — попита Гедер. — Този макет ми позволява да следя нещата на всички фронтове. Така де, от пръв поглед разбирам, да речем, че продоволствените маршрути на юг са станали прекалено дълги. Ето, вижда се с просто око.

— Не, не се вижда. Всичко това не е истинско. Виждате, че тази играчка е далече от другата, много далече, нали така? И вярвате, че това ви дава полезна информация. Вижте обаче.

Басрахип се пресегна и премести напред една от южните войски.

— Сега продоволствието ще пристига навреме, нали?

— Не! — каза Гедер. — Не може да преместиш нещо тук и то да се премести там, в истинския свят.

— Така е, не може — съгласи се Басрахип. — Защото този ваш макет е празен. Той е символ без душа. Също като докладите, които ви пращат. Думите са хартия. Празни. Как изобщо ще спечелите битка с хора, които използват хартия и играчки?

— По-добра идея имаш ли? — попита Гедер. Въпросът трябваше да прозвучи саркастично, да носи в себе си „нямаш, разбира се“, но дълбоко в себе си Гедер искрено се надяваше свещеникът да отговори с „да“.

— Да — каза Басрахип. — Да видим. Този мост… не малката играчка, а истинският мост, който според всинца ви е ключът към победата. Ще го приемете ли, ако ви го дам? Ще го приемете ли от мен?

— Аз не… не знам за какво говориш.