Кралска кръв
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: Кинжалът и монетата #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-352-2
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралска кръв». Краткое содержание книги:
Звездата на Гедер Палиако изгрява. Той е герои на Антеа, протектор на престолонаследника и любимец на двора. Ала от миналото му прииждат бури, а с тях и война, която ще промени всичко.
Ситрин бел Саркор е основала банка с помощта на откраднато богатство, подправени документи и наемни мечове. Сега обаче всяко нейно действие се наблюдава и контролира. Всичко сторено дотук ще изгуби значение, ако Ситрин не успее да избяга от позлатената си клетка. Може би войната крие единствената ѝ надежда да отхвърли оковите.
Един изменил на богинята си свещеник вижда скритата ръка, която дърпа конците — отдавна погребана тайна на драконовата империя е надигнала глава и самата тъкан на цивилизацията е започнала да се разплита. Епоха на кръвопролитна лудост е надвиснала на хоризонта и изглежда нищо не може да я спре. Нищо, освен шепа обречени герои.
Логично беше холдинговото дружество да е по-богато от клоновете. Нали точно в това беше смисълът да имаш холдингово дружество, а не просто централен офис на банката. Печалбите и загубите на отделните клонове — нейния, на магистър Нисон и другите — засягаха единствено собствения им баланс, който биваше по-добър или по-лош в зависимост от способностите на своя управител. Всички те обаче плащаха годишна вноска на холдинговото дружество, което беше самостоятелно юридическо лице и което не раздаваше заеми, не приемаше депозити, а само подпомагаше движението на паричните потоци между клоновете. Никой извън банката не подписваше договори с холдинговото дружество или лично с Коме Медеан. Ако Ситрин сключеше твърде много застрахователни договори, а после избухнеше война или връхлетеше страшна морска буря, загубите можеха да доведат до банкрут на клона ѝ, но холдинговото дружество не носеше никаква отговорност за неизплатените застрахователни премии — нито то, нито другите клонове на банката. Всъщност не беше изключен вариант, при който холдинговото дружество да се яви един от кредиторите, на които Ситрин или друг управител на клон дължи обезщетение.
С други думи, холдинговото дружество беше сигурна инвестиция с минимален риск. Ситрин разбираше всичко това, както разбираше буквите и цифрите. Но досега не го беше виждала с очите си, в действие. Преизчисли мълчаливо стойността на своя клон в сравнение с тежките резбовани врати, фонтаните, скъпите гоблени и тамяна. Главата ѝ се замая.
Жената, която отвори на магистър Нисон, беше облечена в тъмна роба от фин памук с навити до лакътя ръкави. Ситрин кимна усмихната, като се чудеше дали жената насреща ѝ е висш банков чиновник, или добре облечена слугиня. Надяваше се, че премерената любезност ще свърши работа и в двата случая. Магистър Нисон кимна към Ситрин.
— Магистра бел Саркор от Порте Олива. Носи докладите. Помислих си, че Коме може да прояви интерес към най-храброто момиче в Биранкор.
— Всъщност аз съм от Свободните градове — каза Ситрин. — Родом тоест.
Репликата беше идиотска, но думите излязоха от устата ѝ, сякаш ги е обмислила и планирала предварително. Жената с тъмната роба вдигна вежда и каза:
— Той не е в настроение. Днес му е лош ден.
— Мога да дойда някой друг път — каза Ситрин и понечи да се обърне.
— Кой е? — извика мъжки глас. — Кой е дошъл?
Жената хвана Ситрин за китката, както палаво куче се държи за ухото, извърна се назад и каза високо:
— Магистър Нисон и магистра бел Саркор.
— И докога ще ги държиш на прага?
Жената и Нисон се спогледаха, вдигнаха едновременно рамене, после жената отстъпи и им даде знак да влязат.
Дюшемето беше от златиста дървесина, каквато Ситрин не беше виждала, лакирано до блясък. По стените имаше десетки златни и сребърни аплици, ценният метал отразяваше светлината на малки изящни свещи. Имаше и голям гоблен, изобразяващ сградата, в която се намираха, но цветовете бяха толкова ярки и живи, че никоя обикновена боя не би могла да ги сътвори — бяха като краските на пеперудено крило. Ситрин съжали, че не е спряла да си купи някоя по-хубава рокля, преди да дойде тук. Или поне по-чисти сандали.
Стаята, в която влязоха, имаше голям балкон с изглед към двора. Клоните на високо дърво се полюшваха зелени, новите пролетни листа улавяха слънцето и лъщяха като вода или като новоизсечени монети. Коме Медеан седеше излегнат в средата на стаята в кресло от преплетени кожени каишки. Беше гол, ако не се брои препаската на кръста, а кафявата му кожа беше напудрена почти до бяло. Имаше умерено за възрастта си шкембе и венец от чисто бели коси. Приличаше на тесто за хляб, поръсено с брашно и оставено да втасва.
Десният му крак беше свит в коляното и с нормални пропорции, но левият стърчеше напред, положен в своя собствена люлка. Коляното и глезенът бяха отекли, обезформени и болезнено зачервени. Млад тимзин в роба на хитрец клечеше до болния крайник и напяваше нещо под нос.
Ситрин никога не беше виждала човек с подагра и макар да знаеше, че болестта е мъчителна, едва сега си даваше сметка колко сериозни са пораженията. Отклони решително поглед от болния крак. Нещо в пръстите на хитреца изпука и той изсумтя като от болка. Коме Медеан не му обърна внимание. Бледите му кафяви очи я измерваха и преценяваха, но не както мъж гледа жена, а както дърводелец оглежда парче дърво.
— Нося докладите от Порте Олива — каза тя.
— Добре. Какво искаш? — попита Коме Медеан. А после, когато Ситрин се поколеба, добави: — Донесла си докладите лично, вместо да ги пратиш по куриер. Значи искаш нещо. Какво?