Кралска кръв
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: Кинжалът и монетата #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-352-2
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралска кръв». Краткое содержание книги:
Звездата на Гедер Палиако изгрява. Той е герои на Антеа, протектор на престолонаследника и любимец на двора. Ала от миналото му прииждат бури, а с тях и война, която ще промени всичко.
Ситрин бел Саркор е основала банка с помощта на откраднато богатство, подправени документи и наемни мечове. Сега обаче всяко нейно действие се наблюдава и контролира. Всичко сторено дотук ще изгуби значение, ако Ситрин не успее да избяга от позлатената си клетка. Може би войната крие единствената ѝ надежда да отхвърли оковите.
Един изменил на богинята си свещеник вижда скритата ръка, която дърпа конците — отдавна погребана тайна на драконовата империя е надигнала глава и самата тъкан на цивилизацията е започнала да се разплита. Епоха на кръвопролитна лудост е надвиснала на хоризонта и изглежда нищо не може да я спре. Нищо, освен шепа обречени герои.
— Можеш да ги съешиш.
— Но тимзините и хаавиркините не можеш. Коя тогава е човешката раса? Славеят и ястребът са птици, но могат ли си подели едно яйце? Думите са празни, докато не ги напълним, а съдържанието, с което ги запълваме, оформя света. Думите са бронята и мечовете на душата и войниците в другия край на този мост нямат защита срещу тях.
— Нищо от казаното дотук — каза бавно Досън, като натърти на всяка дума, — няма никакъв смисъл. Войната не е игра на думи.
Свещеникът вдигна пръст.
— Когато вие станахте лорд-маршал, нищо във вас не се промени. Пръстите ви си останаха същите. Носът. Гръбнакът. Тялото ви си остана същото, и все пак бяхте коренно променен. Били са изречени думи и с изричането си са станали истина. Прасето може да се превърне в нов вид коте, ако аз го кажа, а вие разберете истината в думите ми. Ако кажем, че тимзините не са човешка раса, те ще престанат да бъдат човешка раса. Ние сме праведните слуги на богинята и за нас целият свят е устроен по този начин. Лъжите нямат власт над нас, а думите, които изричаме, са истина.
— Думите, които изричате, няма да склонят меч — каза Досън.
— Мечовете се скланят, защото ръцете се скланят. Ръцете се скланят, водени от сърцето. Чуйте гласа ми, милорд, и разберете, че хората, които вече ни чуха, знаят. Онова, което искате, вече е ваше. Мечовете на Антеа са стомана, а враговете ви са като трева пред вас.
— Да бе. Да бяхте видели тревата, която газихме, преди да ни пратят насам — каза Досън, но умът му вече беше другаде.
Стаята беше тясна, горещо беше, въздухът тежеше спарен. Точно като войната, която го беше затворила в капан, ограничаваше го. С години щяха да газят в тресавищата, да си отвоюват всяка миля на север. А сеитбата у дома вече беше преполовена. Наесен храната щеше да е малко, през следващата пролет щяха да гладуват. Така стояха нещата сега. Днес.
Но ако свещениците бяха прави… Ако казваха истината, стотици, хиляди дори, щяха да избегнат смъртта, щяха да живеят. Сред тях и немалко от мъжете под негово командване. Мъртвите стояха, строени пред форта, и чакаха реда си да умрат. Може би нямаше значение дали ще умрат тук, на този мост, или след половин година в калта на Астерилхолд, от глад.
— Чуйте гласа ми — каза отново свещеникът. Явно много обичаше тази фраза. — Победата е ваша, ако я приемете в дар от нас.
Досън си пое дълбоко дъх. Знаеше, че начинанието е обречено. Здравият разум и войнският опит бяха категорични, че ги чака провал. И въпреки това, напук на всяка логика, имаше и нещо друго, някаква нова сила, някаква част от самия него, която Досън не можеше нито да прегърне, нито да отхвърли. Беше като опит да се отърсиш от сън, без да си сигурен кое е сънят и кое е будният свят. Главата му беше като пълна с вълна.
— Това е лудост — каза той.
— Опийте се тогава от лудостта — каза свещеникът. — А после от победата.
Готови бяха.
Свещениците бяха настояли да говорят с войниците, да ги уверят, че лорд-маршал Калиам не ги води като говеда на заколение. Досън не разреши. Достатъчно лошо беше, че Палиако съобразяваше действията си с чужденци и свещеници. И че той, Досън Калиам, изпълнява неговите заповеди.
Още щом излезе от тясната стаичка, колебанията му се върнаха. Но заповедта вече беше издадена, а и в главата му още звучеше онзи тих, почти беззвучен глас, който му казваше, че може би има шанс всичко да свърши добре.
Цяла нощ свещениците бяха на моста и крещяха до прегракване в мрака. Реката сякаш крещеше с тях. Реториката им не се различаваше съществено от онова, което Досън бе чул, плюс някоя и друга метафорка. Духовете на мъртвите крачели с войниците на Антеа и ги защитавали. Стрелите щели да падат в краката на антийските войници. Самата река се била съюзила с Разсечения трон. Глупави хвалби и заплахи като между момчета в училищен двор, но повторени стократно в мрака на нощта, те постепенно създаваха усещането, че да си верен на Астерилхолд е много лоша идея.
Досън се бе опитал да поспи, но без особен успех. Въртя се няколко часа в леглото, после оръженосецът му дойде и каза, че е време.
Атаката щеше да започне призори, та слънцето да свети в очите на врага. Сега имаха по-добър таран — по-голям дънер с бронзов клин в единия край и с паянтов навес от дъски и тръстика, който да спира стрелите. Не само стрели щяха да засипят тарана, разбира се, а и горещо масло и вряла вода. Огън. Можеше да мине и половин час, докато разбият вратите на отсрещния форт. Колко мъже можеше да загуби Досън за половин час? Като нищо — всичките.