Кралска кръв
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: Кинжалът и монетата #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-352-2
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралска кръв». Краткое содержание книги:
Звездата на Гедер Палиако изгрява. Той е герои на Антеа, протектор на престолонаследника и любимец на двора. Ала от миналото му прииждат бури, а с тях и война, която ще промени всичко.
Ситрин бел Саркор е основала банка с помощта на откраднато богатство, подправени документи и наемни мечове. Сега обаче всяко нейно действие се наблюдава и контролира. Всичко сторено дотук ще изгуби значение, ако Ситрин не успее да избяга от позлатената си клетка. Може би войната крие единствената ѝ надежда да отхвърли оковите.
Един изменил на богинята си свещеник вижда скритата ръка, която дърпа конците — отдавна погребана тайна на драконовата империя е надигнала глава и самата тъкан на цивилизацията е започнала да се разплита. Епоха на кръвопролитна лудост е надвиснала на хоризонта и изглежда нищо не може да я спре. Нищо, освен шепа обречени герои.
— Разбирам — изсумтя Гедер. — И аз съм така.
— Случва ли ти се да… иска ли ти се понякога нещата да се върнат назад, да станат каквито бяха преди? Да сме си пак двамата в Сламенкърш?
Гедер се наведе напред, сплел пръсти.
— Да, понякога. Но няма да е същото. Ако не се беше случило онова във Ванаи, ако не се бях върнал в столицата навреме, наемниците на Маас и Исандриан щяха да превземат града. Астер щеше да е мъртъв. Не можем да върнем миналото, не можем да сме същите като преди. — Сви рамене. — Такова е естеството на историята, еднопосочно.
— Сигурно е така. И все пак, замисля ли се за бъдещето, изпитвам страх. Страх къде и как ще свърши всичко.
— Мисля, че войната няма да се проточи — каза Гедер. — А когато свърши, ще свърши и цялата тази каша.
Досън
На Досън това не му харесваше, но сега войната се водеше на юг. Неговите хора не можеха да пресекат реката, а освен ако в Анинфорт не избухнеше нов бунт, Астерилхолд също нямаше къде да стовари войски на източния бряг. Блокадата на северното крайбрежие спираше търговията и спестяваше неприятности на антийските кораби, но докато границата със Северобреж оставаше отворена, храна и оръжия стигаха до Астерилхолд през задната вратичка.
Макар и студена, късната пролет ги бе връхлетяла с пълчища комари. Тревата беше висока, криеше мочурливите участъци и режеше до кръв хълбоците на конете. Пътищата не бяха павирани — всъщност бяха тесни пътеки твърда земя, лъкатушещи между стотиците потоци. Студената вода бе чудесна в началото на пътя си, високо по заледените върхове на планините, но тук долу изобщо не ставаше за пиене. Нещо вечно запречваше пътя им — ако не блата, то повалени дървета. Дрехите им започваха да се разпадат от влага и плесени, повече жертви бяха дали на треската, отколкото на вражески меч. Единствената му утеха беше мисълта, че войниците на Астерилхолд страдат по същия начин. Нямаше гарнизони, където да се прислонят, нито фортове. Единственото си стълкновение досега дължаха на онзи нещастник Алан Клин, когото Гедер Палиако изрично беше пратил в авангарда — беше се счепкал с вражеска част сред високата трева и бързо-бързо беше отстъпил.
А после пристигнаха заповедите, написани лично от Палиако и подпечатани с регентския печат. Досън да върнел армията си при моста Сереф и да изчакал там група свещеници, които щели да отворят кръглия форт незнайно как и да им осигурят пряк път към Калтфел. Досън прати писмо с молба за разяснение. Не че смисълът на новите заповеди го затрудняваше, но да изтегли мъжете си обратно на север значеше да извървят същия мъчителен маршрут отново, за трети път, а и еретиците на Палиако сигурно щяха да се провалят. Разяснението пристигна и Досън нямаше друг избор освен да се подчини.
Докато се придвижваха на север — вече бе началото на лятото, — Досън се утешаваше с мисълта, че ще завари при Сереф отряд от свещеници-воини, религиозни фанатици, готови да щурмуват на живот и смърт тесния мост. Но не беше така.
Бяха само трима, с опърпани раса, сивкавокафяви като врабчова перушина. Твърдите им гъсти коси бяха прибрани назад, на лицата им се четеше онази ведра доброжелателност, която Досън свързваше или с прекомерно алкохолно опиянение, или с вродено малоумие. Стояха на малкия плац пред форта и посрещнаха Досън с поклони.
Досън се наведе към Рабр Баниен, най-големия син на лорд Баниен от Естинфорт и понастоящем командир на гарнизона, и изсъска с нещо средно между отчаяние и силен гняв:
— Кажи ми, че това е някаква шега.
— Помислих си същото, когато пристигнаха, милорд — отвърна младият Баниен. — Но от известно време ги наблюдавам и… вече не съм толкова сигурен.
Досън огледа гарнизона. Решил беше да не оставя цяла рота при моста. Нямаше смисъл — няколко десетки можеха да защитят антийската страна, а дори няколкостотин не можеха да превземат форта на другия бряг. Войниците от гарнизона изглеждаха бодри и отпочинали. За разлика от неговите хора. Неприятна мисъл се размърда в главата му.
— Тези тримата да не са хитреци?
— Не мисля, милорд. Поне аз такива хитреци не съм виждал. Те не… те не правят нищо особено, просто… По-добре да видите сам, сър.
— Добре — каза Досън, подкара коня си към най-високия от тримата свещеници и му кимна. — Покажи ми защо трябва да поверя хората си на вашия план.
Свещеникът тръгна сам по моста, въоръжен единствено с викачески рог. Дължината на моста, бурните води отдолу и споените с кървав хоросан камъни на кръглия форт въздигаха свещеника до образ и подобие на голата вяра — врабец притиснат, но неотстъпващ. Досън стоеше при отворената порта на белия форт и наблюдаваше свещеника със скръстени на гърдите ръце. Изтощението от усилния преход и бавната кална война беше стигнало до костите му. Презрение се събираше в гърлото му и имаше вкус на жлъчка.