Кралска кръв
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: Кинжалът и монетата #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-352-2
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралска кръв». Краткое содержание книги:
Звездата на Гедер Палиако изгрява. Той е герои на Антеа, протектор на престолонаследника и любимец на двора. Ала от миналото му прииждат бури, а с тях и война, която ще промени всичко.
Ситрин бел Саркор е основала банка с помощта на откраднато богатство, подправени документи и наемни мечове. Сега обаче всяко нейно действие се наблюдава и контролира. Всичко сторено дотук ще изгуби значение, ако Ситрин не успее да избяга от позлатената си клетка. Може би войната крие единствената ѝ надежда да отхвърли оковите.
Един изменил на богинята си свещеник вижда скритата ръка, която дърпа конците — отдавна погребана тайна на драконовата империя е надигнала глава и самата тъкан на цивилизацията е започнала да се разплита. Епоха на кръвопролитна лудост е надвиснала на хоризонта и изглежда нищо не може да я спре. Нищо, освен шепа обречени герои.
Мъж с тънка плетена ризница и меч на кръста вървеше по улицата и Ситрин със закъснение си даде сметка, че е от градската стража. В Порте Олива войниците от краличината гвардия патрулираха по двойки, а най-често в групи от петима или шестима. Гвардейците на принца във Ванаи обикаляха улиците с лъскави позлатени брони и тояги с оловен връх, които не се колебаеха да използват както и срещу когото им скимне. Сам човек без подкрепление беше или признак на върховно лекомислие, или знак за необичайно ниска престъпност. Ситрин не можа да реши дали това ѝ вдъхва увереност, или тъкмо обратното.
На един ъгъл хитрец вадеше светкавици от въздуха, тихи гръмотевици му акомпанираха като агресивен барабанен ритъм. На земята до него нямаше кутия за подаяния. Ситрин така и не разбра дали може да спре и да го погледа, или трябва да продължи.
Мина час, докато намери Медеанската банка. Отвън офисът ѝ беше по-скромен дори от нейния клон — черна врата между рибарско магазинче и малък западнал храм. Нямаше надпис, само емблемата на банката и дървена табелка с формата на монета. Ситрин даде знак на пазачите си да я изчакат на улицата. Тревога беше свила змийско гнездо в стомаха ѝ, мускулите на гърба и краката я боляха от умора. Покоят от плаването в Плиткото море беше избледнял като полузабравен сън.
Спря пред вратата и си пое дълбоко въздух. Спомни си указанията на майстор Кит — да се движи тежко, от бедрата, и да държи брадичката високо вдигната. Спомни си и гласа му: „Можеш да го направиш.“
Можеше, но нямаше нужда. Никой не знаеше, че е дошла лично в Карс. Можеше да накара Барт или Корисен Моут да влязат в банката, да оставят книгите, а после всички да си тръгнат кротко, без да се натрапват на Коме Медеан или друг. Ако не влезеше, нямаше да я отпратят или унизят. Ако останеше тук, на улицата, щеше да си спести провала.
Отвори вратата и влезе.
Вътре офисът не беше толкова мрачен, колкото си го беше представяла — прозорците бяха големи, имаше саксии с напъпили теменужки и други цветя. Мъж на възрастта на Маркъс — понатежал и прошарен, но все още не стар — с кожа като лъскав махагон надникна от някаква вътрешна врата и каза:
— Да?
Ситрин вдигна книгите, сякаш бяха талисман срещу черна магия.
— Нося докладите от Порте Олива. — Гласът ѝ излезе напрегнат и писклив. Пак добре, че не заекна.
— А, значи ви трябва холдинговото дружество. Три улици северно оттук и една западно. Минете през западната порта.
— Благодаря — каза тя. — Вие сигурно сте магистър Нисон?
Мъжът я погледна с известен интерес.
— Аз съм, да.
— Магистър Иманиел често ви споменаваше — каза Ситрин и успя да се усмихне.
Беше си чиста проба лъжа. Открила беше името му в документите и счетоводните тефтери, които беше донесла от Ванаи. Но магистър Иманиел беше мъртъв. Кам беше мъртва. Всички, които можеха да изобличат лъжата ѝ, бяха мъртви, следователно тя избираше каква да е истината. А в момента ѝ беше нужна истина, според която между нея и този непознат имаше връзка, пък била тя и най-бегла.
След миг объркване на лицето на магистъра се изписа изненада, после изненадата отстъпи на усмивка, която прикриваше смях.
— Вие сте бел Саркор, нали? — каза Нисон. — Изчакайте минутка.
Скри се в съседната стая, Ситрин го чу да вика някого, чу и мъжки глас да му отговаря. Местните говореха бързо и насечено, затова Ситрин различи само няколко думи, между които „стареца“ и „утре“. Нищо полезно.
Нисон се върна, наметнат с плащ от небагрена вълна и с усмивка, която не изглеждаше съвсем дружелюбна.
— Ще ви заведа, магистра.
— Благодаря.
Клонът изглеждаше скромен, затова пък централата на холдинговото дружество не беше. Беше висока пет етажа и си беше истинска крепост. Прозорците бяха тесни, а по края на покрива имаше декоративен каменен парапет, който при нужда лесно можеше да се превърне в отбранително съоръжение. Нисон я въведе през желязна порта и оттам в двор като на дворец. Фонтан шуртеше весело, аромат на тамян се носеше от закритите с декоративни дървени решетки прозорци. Каменната настилка на двора беше измита и излъскана до блясък, без нито едно петънце или прашинка дори.
Влязоха в просторно фоайе с тухлени стени и гоблени и продължиха по стълбище към тежка дъбова врата с инкрустации от слонова кост и абанос.