Димитър

Бръкна в куфарчето и го извади.

— Табелата с надписа за супата и фидето ли?

— Не, Самия. Не е спомен от Майо. Друго е. Не е толкова важно, но така и така съм тук…

Мерал извади телетипно копие на снимка, изобразяваща мъж във военна униформа, и я показа на сестрата.

— Получих я днес — обясни той. — Малко е вероятно, но все пак не е ли това мъжът, когото си видяла в апартамента на нашия добър приятел Уилсън?

— Боже мой!

— Той ли е?

— Да, така мисля.

— Сигурна ли си?

— Да, почти. Дай да видя.

Самия взе снимката и я разгледа внимателно.

— Да, сигурна съм — каза тя накрая. — Той е.

Самия я остави и вдигна очи към Мерал.

Полицаят изглеждаше дълбоко замислен.

— Работата сериозна ли е? — попита сестрата. — Кой е той?

— Човек, който беше изчезнал, но се появи отново.

Самия скръсти ръце на гърдите си и изчака Мерал да прибере снимката в куфарчето. Той сложи черната барета на главата си и я намести.

— Значи така, а? — каза тя. — Разпита ме хубаво и сега пак се връщаш на работа?

— Няма друг начин.

Полицаят замълча за дълго, вперил очи в масата. Чуваше се единствено свистенето на запалените газови котлони.

— Добре — заяви той накрая.

— Добре?

Мерал я погледна изненадано.

— Не съм си давал сметка, че косата ти е толкова дълга и чуплива.

— Да, вие, полицаите, носите хубави черни барети, а ние трябва да си слагаме онези гигантски бели неща на главите. Защо на касинката ми има голяма Давидова звезда? Нали съм арабка? Защо да не е фалафел или пържено кибе! Белият фон може да мине за кисело мляко.

Мерал я изгледа нежно, след което рязко се изправи.

— Наистина се налага да тръгвам — каза той. — Чака ме много работа.

Самия се подпря на ръба на масата и стана.

— И мен. Имам да върша куп неща. Все пак се радвам, че дойде.

— Няма проблем.

— Аха.

Докато минаваха през дневната, Мерал спря пред стената със сините ириси.

— Чудесни са — отбеляза той. — Сигурно ти е струвало доста пари.

— Е, не чак толкова. Сама ги нарисувах.

Мерал се изненада.

— Ти рисуваш? Не си го споменавала.

— Така е. Човек с такъв невероятен талант трябва да се крие. По света има много завист.

В очите на Мерал отново се появи топлота. За миг той се втренчи в лицето на сестрата. После рязко се обърна и отиде до вратата. Отвори я, излезе на площадката отвън и се обърна. На лицето му пак се появи угриженият вид.

— Благодаря за кафето — каза той.

— За бога, Мерал, защо не можеш да се усмихнеш? — попита Самия. — Ще те убие ли една усмивка? Защо не се усмихнеш поне веднъж?!

Мерал сведе глава и отвърна:

— Благодаря ти за помощта.

После се обърна и си тръгна.