Димитър

— Кое?

— На прозореца ти — повтори той. — Ето там.

Мерал посочи задната част на пластмасов торс в естествен ръст, поставен на перваза на един от прозорците. Беше хилещ се вампир с дълги нокти, стиснал кинжал в ръка.

Самия го погледна, след което пак се обърна към печката и кафето.

— О, затова ли си дошъл? Някой да не се е оплакал?

— Не, никой не се е оплаквал, но защо си го сложила там?

— За да ме пази. Хората го виждат и си мислят, че тук живее смахнат човек. Не искат да си имат вземане-даване с него. Лудостта ги плаши наистина.

— Кого плаши?

— Знаеш кого, крадците. Всички. Нощно време го осветявам с фенер, Мерал. Изглежда страшен.

Мерал я наблюдаваше безизразно, докато тя отмерваше фино смляното кафе в малко медно джезве с дълга дръжка.

— Самия, аз не отговарям за този район — каза той, — но доколкото знам, е най-безопасният в цял Йерусалим. Тук почти няма обири и грабежи.

— Точно там е проблемът. Според теорията на вероятностите вече е време нещо да се случи.

Мерал не отговори.

Сестрата сложи джезвето на котлона и седна срещу Мерал.

— Имаш още въпроси за Уилсън. Така ли е?

— Не, не дойдох за това.

— Значи просто си се отбил?

— Може да се каже.

— Да не си болен? Сигурно си се объркал. Тук е апартамент 2Б. Името ми е Самия.

— Стига. Донесох ти подарък.

— Шегуваш се.

— Не, не се шегувам.

— Какво е?

— След кафето — отвърна Мерал.

— О, значи е изненада. Да не е призовка?

— Не, не е призовка.

— Хубаво или лошо?

— Никога не бих ти донесъл нещо лошо.

— Да, знам.

Самия го наблюдаваше нежно, наклонила леко глава встрани.

— Изглеждаш различен, Мерал.

— Различен ли? Защо?

— Нямам представа.

— А ти ми се струваш малко тъжна — отбеляза той.

— Наистина ли?

— Да, малко. Заради Майо ли?

Сестрата сви рамене и кимна. После сведе глава и скръсти ръце на гърдите си.

— Да, донякъде.

— И аз съм тъжен.

— Без него ми е самотно.

— Нямаш ли други близки приятели?

— Не и като него.

— А родителите ти? Живи ли са? Имаш ли братя и сестри?

Самия поклати глава.

— Не, съвсем сама съм. — Тя вдигна глава и погледна към джезвето. — Точно като теб — добави с равен глас.

Мерал я наблюдаваше мълчаливо.

Самия пак се обърна към него.

— Почти е готово — каза тя. — Е, какъв е подаръкът, Мерал? Кажи ми! Какво си ми донесъл? И защо? Хайде, говори! Какво става?

— След кафето — отсече той.

— Ех, обичаш да ме дразниш!

Скоро Самия сервира кафето и двамата започнаха безгрижен разговор.

— Йерусалим е ужасен град — заяви Самия. — Никъде няма мексикански ресторант. Евреите сигурно си мислят, че мексиканците са араби, които наричат азиатската ракия текила.