Димитър
- Автор: Блэтти Уильям Питер
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Димитър». Краткое содержание книги:
— Да, като братя — съгласи се тихо Мерал.
— Е, какво мога да направя за теб?
Мерал отново се втренчи в Урис.
— Намери човека, които уби чичо ти.
25.
Ситен дъжд се сипеше от мрачното сутрешно небе върху прашните прозорци, гледащи към улицата в Бруклин, Ню Йорк. Няколко камиона минаха по капаците на уличните шахти и издадоха силен дрънчащ звук, който едва бе чут от възрастната жена със светлорозова нощница и кафяви вълнени чехли. Тя взе една снимка от кръглата масичка в тясната си дневна, където седеше заедно с приятелката си. Другата жена беше малко по-млада от нея. Синята рокля на цветя и жилетката й имаха мириса и износения вид на магазин за дрехи втора употреба.
— Малкото ми момче — промълви отчаяно по-възрастната жена. На снимката се виждаше висок млад мъж с руса коса и расо на францискански монах.
— Готово — каза приятелката й.
Тя държеше писалка и евтин лист за писма.
По-възрастната остави снимката на място.
— Добре, първо им кажи, че направих каквото ме посъветваха, но още не съм чула и думичка. Те са луди. Не го пиши в писмото. Само…
— Чакай!
По-възрастната жена сложи длан до ухото си и попита:
— Какво?
Приятелката й леко повиши глас и повтори:
— Чакай!
— А… добре.
Дращенето на писеца продължаваше. После престана.
— Добре. А сега какво?
— Моля?
— Какво по-нататък?
— Добави, че това е третото писмо, което изпращам.
— Може би трябва да им се обадя, Мери. Искаш ли?
— Ще го направиш ли?
— Бих сторила всичко за теб. И за Денис.
В същия момент в Йерусалим една телетипна машина в полицейското управление „Кишла“ отпечатваше бавно някаква снимка. Мерал стоеше отстрани и чакаше отегчен, докато тя най-накрая не изскочи и не настъпи тишина.
Мерал я вдигна.
Отегчението му изчезна.
26.
Пъхнал ръце в джобовете на широките си панталони, Шломо Урис крачеше неспокойно в кабинета си и чакаше да позвъни телефонът. За момент спря край дългата маса зад бюрото, където бяха подредени семейни снимки в рамки. Той взе една от тях. На нея се виждаше Шломо като малко момче в прегръдките на чичо Моузес. Когато телефонът звънна, полицаят остави снимката, обърна се и взе слушалката.
— Да, тук е Урис. Да? Свържете ме, моля.
Докато чакаше, той погледна писмото на бюрото. Беше написано от някаква жена от Бруклин, Ню Йорк, и първоначално бе адресирано до американския посланик в Тел Авив. После бе минало по незнайни пътища и накрая се бе озовало върху бюрото му. Урис беше проверил входящите телефонни разговори на Майо, като започна три дни преди началото на болестта му и стигна до мига, в който лекарят за пръв път се беше оплакал от болки в стомаха. Произходът на едно от обажданията беше поразителен заради връзката му с писмото от Ню Йорк.
— Ало? Да. Чувате ли ме? Чудесно. Слушайте, казвам се Шломо Урис и съм полицейски инспектор от Йерусалим. Йерусалим. Точно така. О, благодаря, поздрави и на вас. Обаждам се във връзка с един от вашите хора тук. Спешно е. Трябва да ми изпратите негова снимка. Не, не, не! Не просто на някого. На определен човек. Струва ми се, че майка му ви е разпитвала за него. Моля? Не, нямам телефонния й номер. Майката е частично глуха и…
Урис замълча за миг и кимна.
— Да, това е той — потвърди полицаят. — Денис Муни.
27.
Седнала до малката кръгла маса в кухнята, Самия отбеляза старателно в дневника си: „Какво всъщност е любовта?“ Буквите бяха изписани с яркосиньо мастило и дребен, но красив почерк. Сестрата беше уморена и мрачна и все още носеше униформата си с изключение на бялата колосана касинка. Одеялото на Майо беше увито около раменете й. Вечерта беше доста хладна, а централното отопление на сградата се бе повредило. Тя чу тихо чукане на вратата и вдигна поглед. Звънецът също не работеше.
— Кой е? Кой чука? — извика Самия.
— Мерал.
Очите й се разшириха за миг.
Тя стана, затвори дневника и го пъхна в едно чекмедже.
— Добре! — извика. — Идвам веднага!
Медицинската сестра пооправи набързо дневната, след което се затича към вратата и надникна през шпионката. Отвори трите ключалки и погледна навън. Лицето на Мерал беше безизразно. Той носеше униформа и черно кожено куфарче в ръка.