Момичето от Дания
- Автор: Еберсхоф Дейвид
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: intense
- ISBN: 978-954-783-233-6
- Переводчик: Катя Перчинкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Момичето от Дания». Краткое содержание книги:
– Доволен съм от доктор Хайтауър – заявяваше той. – Не ми трябва богаташки лекар.
– Какво ще рече "богаташки лекар"? – питаше Грета и веднага съжаляваше, че му е повишила тон. Не искаше да се кара на Теди; не искаше да го обижда, като му казва, че знае повече за него. Затова се държеше любезно с доктор Хайтауър при ежедневните му визитации. Докторът все бързаше и често дори носеше правилните картони в жълтата папка под мишница си. Той беше висок мъж с руса като на норвежец коса – с цвета на много светло кафе. Лекарят бе дошъл от Чикаго и нещо в носа, ушите и възлестите му пръсти изглеждаше като сковано от скреж.
– Как се чувстваш днес? – питаше доктор Хайтауър.
– Малко по-добре – отвръщаше Теди и наистина го вярваше или просто смяташе, че няма друг възможен отговор. Докторът кимваше и проверяваше нещо в картона му. Грета излизаше с извинението, че трябва да се обади в склада, където всеки момент чакали да пристигнат берачи от Текейт. От стаята на сестрите звънеше на доктор Ричардсън и му казваше само:
– Още повече се влошава.
Майка ѝ също идваше, обикновено следобед, когато Теди се чувстваше най-добре. Двамата с Грета мълчаха, докато госпожа Уод дърдореше как скоро ще отворят крайбрежната къща в Дел Map или за телеграмата от бащата на Грета, който още по-въодушевено и от вестниците съобщаваше, че войната е към своя край. Грета тайничко се надяваше, че майка ѝ ще вземе нещата в свои ръце, както само тя можеше: ще дръпне пердетата на прозореца, ще накара Теди да стане от леглото, за да си вземе топла вана с минерална вода, и ще му поднесе чаша чай с няколко капки бърбън. Щеше да потрие ръце, да отметне падналата в очите ѝ коса и да заяви: "Сега ще те излекуваме! Какви са тези глупости, някаква си туберкулоза!". Но госпожа Уод не понечи да направи нищо; остави Теди изцяло на грижите на Грета. Преди да си тръгне, си слагаше ръкавиците, целуваше Теди по челото през хирургическата маска и казваше: "Следващия път като дойда, искам да те видя на крака". След това правеше на Грета знак да излезе с нея.
В коридора госпожа Уод си сваляше маската и казваше:
– Погрижи се да получи най-добрата медицинска помощ, Грета.
– Той отказва да го лекува доктор Ричардсън.
– Наложително е.
И Грета отново се обаждаше на доктор Ричардсън и му съобщаваше как е Теди.
– Знам – отвръщаше докторът. – Говорих с доктор Хайтауър. Честно казано, не знам дали можем да му помогнем повече. Ще трябва просто да почакаме и да видим.
Когато Карлайл пристигна от Станфорд, той дръпна Грета настрани и рече:
– Този Хайтауър не ми харесва. Откъде го изнамерихте? – Грета му обясни, че е назначен от санаториума, но Карлайл я прекъсна: – Мисля, че е време доктор Ричардсън да се заеме с лечението.
– Опитах.
– С какво мога да помогна?
Грета се замисли. От другата страна на вратата Теди кашляше. Пружините на леглото скърцаха. Съпругът ѝ дишаше тежко. – Ще трябва да помисля. Сигурна съм, че може да се напрани нещо. Само трябва да измисля какво.
– Осъзнаваш колко тежко е положението, нали? – хвана я Карлайл за ръка.
– Но Теди е силен.
По-късно същия ден, след като Карлайл си тръгна и слънцето залязваше зад хълмовете, а лилавите сенки покриваха като одеяла каньоните на Пасадена, Грета хвана студената ръка на Теди. Пулсът на китката му бе едва доловим и в първия миг ѝ стори, че е спрял. Но все пак сърцето му туптеше, макар и слабо и неравномерно.
– Теди? Чуваш ли ме.
– Да.
– Боли ли те?
– Да.
– Днес по-добре ли се чувстваш?
– Не. За съжаление съм по-зле. По-зле не съм се чувствал.
– Но ще се оправиш, нали, Теди? Ще ми направиш ли услуга? Обадих се на Ричардсън. Той ще дойде утре сутринта. Mоля те, позволи му да те прегледа. Само това искам от теб. Tой е добър лекар. Спаси ме, когато бях болна от шарка. Температурата ми беше четирийсет и един градуса и всички, дори Карлайл, ме бяха отписали, но ето, жива съм и до днес и съм напълно здрава, а от болестта ми остана само този малък белег.
– Грета, скъпа? – Жилите по гърлото на Теди подскачаха. – Умирам, миличка. Знаеш това, нали? Няма да се оправя.
Честно казано, Грета го осъзна чак тогава. Разбира се, че умираше; вече изглеждаше повече мъртъв, отколкото жив: ръцете му бяха изтънели, жълтеникавата плът висеше от тях, очите му бяха възпалени, а дробовете така пропити с кръв и храчки, че биха потънали за миг на дъното на Тихия океан. Но и страшното бяха костите: омекнали все едно ги поглъщаше влажен, жив огън. Помисли колко ли силна болка изпитва, макар никога да не се оплакваше. Сърцето ѝ се късаше при мисълта, че съпругът ѝ го боли толкова.